Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Кабината спря на дъното на шахтата, без дори да се разклати. Улф и Шика се спуснаха обратно през люка и отново се озоваха в циментовия коридор. Той страшно много искаше да анализира всичко, което се беше случило през последния час, но нямаше време.

Шика се отказа от пътя, по който бяха дошли, и го поведе наляво от шахтата. В дъното се появи желязна врата, която тя отключи и внимателно открехна.

В ноздрите го удари миризмата на бензин и моторно масло. Бяха се озовали в подземния паркинг на сградата. Шика внимателно заключи вратата зад себе си, после го поведе покрай паркираните нарядко автомобили. В дъното на последния ред проблесна хромираната броня на катафалката, в която я беше видял да се качва пред онова погребално бюро на Второ авеню…

Тя отвори задната врата и пред очите му блесна полиран до блясък дъбов ковчег. В ушите му отекна щракането на сгъваем нож, после тя се извърна към него. Блестящото острие беше на сантиметри от тялото му, на лицето й играеше хладна усмивка.

— Усещаш ли смъртта?

Торнбърг Конрад III се събуди от мелодичното пеене на входния звънец. Полежа малко с невиждащи очи, после звънецът отново пропя и той преметна дългите си тънки крака през ръба на леглото. Навлече копринен халат и зашляпа към вратата.

Вилата му на Магнолия Теръс беше доста по-настрана от останалите и това беше причината да я вземе. Повечето кокетни сгради, пръснати върху безупречно поддържания терен, гледаха към игрището за голф, докато неговата беше далеч зад тях — скрита в горичка от сребърни ели и заобиколена от огромни розови храсти. Отзад бълбукаше бистро поточе, водите му се плъзгаха върху огладени черни камъни, над пътечката, която водеше до него, беше надвиснала разкошна лоза, преплетена в клоните на стройни кедри.

Торнбърг забави движението си пред огледалото, възхити се за миг на изправения гръб и развитите си мускули, после приглади сребристата си коса и отвори вратата.

— Изглеждаш чудесно — рече Стийви Пауърс и се надигна да го целуне по бузата. — Лицето ти е гладко, без бръчки. Добре ли си дремна?

— Май не — промърмори Торнбърг. — Сънувах цялата история.

— Така ти се струва — усмихна се Стийви и се насочи към дневната. — Как е Тифани?

— Не е добре — отвърна той и се отпусна в едно плюшено кресло. — Май е пипнала левкемия…

Стийви седна до него.

— Ще трябва да поговоря с нея.

— Не. Реших да не й казвам.

— Разумно ли е? Искам да кажа, че болестта…

— Лечението ще прикрива симптомите чак до края.

— Май именно лечението е довело до рак…

Той кимна с глава.

— Шибаният Фактор на растежа № 1. Страхотно обещаващ, но не можем да овладеем потенциала му. В момента, в който ни се струва, че сме на крачка от успеха, винаги става нещо такова… И отново сме на изходна позиция.

Стийви стана, отиде до барчето и напълни две чаши с „Гленливет“. Торнбърг пое своята, кимна с глава и въздъхна:

— Времето изтича — промърмори той, вдигна чашата срещу светлината и втренчи поглед в кехлибарената течност: — Бързо, прекалено бързо…

Изпи уискито на една дълга глътка, ръката му се стрелна настрана, чашата изхвърча и се разби на хиляди късчета върху мозайката в антрето.

— Ех, ако можехме да решим загадката на този сложен протеин! Самият Господ Бог щеше да ни завиди! Какво липсва в молекулната верига, за да я направи стабилна, по дяволите?!

Стийви благоразумно замълча и изчака бурята да отмине. Той мразеше да му се противоречи и тя винаги се съобразяваше с този факт. Дори когато не беше в състояние да използва логиката като главен инструмент в психоаналитичната терапия.

У него се долавяше някакво ново, непознато за нея напрежение. И друг път беше ръмжал срещу бавния напредък на научните експерименти, но този път нещата бяха други. Какво ли е станало? От опит знаеше, че ако попита направо, положително няма да научи нищо. Усети как коремните й мускули се стягат, тръсна глава и изрази безпокойството си на глас:

— Улф е в компанията на онази японка. Нали това искаше? Сега само трябва да изчакаме и скоро ще получиш всичко, от което се нуждаеш…

Очите му гледаха така, сякаш бяха заслепени от фаровете на връхлитаща кола. Стийви направи опит да разгадае изражението на лицето му, но не успя. Уплаши се от погледа му, никога не беше го виждала такъв. Имаше чувството, че надзърта към нещо, което не би трябвало да вижда. Коремът й отново се сви.