Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Продължаваше да изпитва чувството, че нещо му се губи — нещо, което беше видял или чул… Освободи познатия мрак, който нежно се обви около главата и раменете му. Беше почти сигурен, че чува потракването на невидими зъби…

Катафалката , прошепна мракът в съзнанието му.

Той рязко отвори очи.

Да, катафалката.

Спомни си кога я видя за пръв път, спомни си как Шика отвори задната врата и изчезна в оживения трафик. Въпросът, който се нуждаеше от спешен отговор, се оказа съвсем прост: кой е бил зад волана?

Ако Шика е с него в изпълнение на специална задача, този въпрос водеше след себе си и други, доста по-важни: За кого работи тя? Колко лъжи му е казала? От думите, а и от цялото й поведение личеше, че има категорична заповед да го заведе в Токио.

Но защо?

Дали наистина щеше да навлезе в непознатата вселена, която Шика му беше описала, или просто щеше да се окаже в плен на лъжите й? Какво ще стане, ако тя и Сума работят за един и същ господар? Какво ще стане, ако в „Черният кинжал“ няма никаква дисидентска група? Какво ще стане, ако тя е един от платените убийци на „Тошин Куро Косай“? Научат ли подобен факт, шпионите във Вашингтон несъмнено ще направят всичко възможно да го изключат от играта…

Едва сега започна да си дава сметка, че тъмната сянка, която Белия лък пробуди в душата му, предлага малко отговори, а повдига огромен куп въпроси. Беше изключително сложна, непозната, плашеща със своето многообразие… Но най-лошото беше, че благодарение на нея Улф се озова в един напълно, лишен от морал свят, в него една погрешна стъпка беше достатъчна, за да го корумпира завинаги…

Затвори Очи, от гърдите му се откъсна тиха въздишка. Онзи, който беше казал, че властта корумпира, е знаел какво приказва…

Двадесет минути по-късно получиха разрешение за излитане. Огромната птица тромаво се завъртя, изгорелите газове от двигателите й превърнаха панорамата зад прозорчето в сюрреалистична картина. Спирачките бяха освободени, корпусът се разтресе, птицата се стрелна напред. Грохотът на моторите нарасна, колелата се отлепиха от пистата. Градът се мерна в замърсения въздух отдолу, после се стопи в далечината.

— Господи, ти наистина имаш нос за тази работа, синко! — каза генерал Крос. Предната част на униформата му беше увиснала от тежестта на медалите. — Това не може да убегне от окото на стара лисица като мен. — Настъпваше есента на 1971 година и генерал Крос носеше дрънкулките си дори по време на бой (колкото и далеч от истинските сражения да се намираше). Изпитваше огромен респект към бойните отличия и беше убеден, че те повдигат духа на обкръжението му. А най-странното беше, че наистина го правеха…

Торнбърг наблюдаваше Улф, отпуснат на един от брезентовите столове. Искрено се възхищаваше на спокойната му увереност, дори мъничко му завиждаше. Навсякъде около тях бушуваше войната — един кошмарен спектакъл, един невъобразим хаос…

Намираха се в сграда от ламаринени плоскости, жаркото виетнамско слънце немилостиво приличаше, въздухът едва ли беше по-хладен от вътрешността на тостер. Торнбърг виждаше, че Улф се поти, също като тримата съветници на генерала с непроницаеми лица, дори и генерал Крос се потеше.

Навън товареха муниции на един Б-52. Напалм, както обикновено. Тази война никога няма да свърши, въздъхна в себе си Торнбърг.

Никой не ги запозна, той ясно усещаше любопитството на Улф. Това беше хубаво.

— Имаш страхотно досие, синко — продължи генерал Крос, макар да не беше погледнал в папката, която стискаше един от помощниците му. — Шест бойни ордена! Твоите бойни другари се гордеят с теб, родината също… По дяволите, дори аз се гордея с теб!

— Благодаря, сър — чинно отговори Улф.

Генералът не беше свършил, ръцете му нетърпеливо се размахаха.

— Но знаеш как армията награждава своите герои, синко — тя просто изисква още повече жертви от тях… И това е естествено, защото те имат какво да дадат… — генерал Крос присви очи. Имаше издължено скръбно лице, чип нос и хлътнали, насечени от ситни бръчици бузи. Челото му беше високо и интелигентно, под шапката се криеше оскъдно количество коса. — Времената се жестоки. Мисля, че е излишно да го казвам точно на теб. За да спечелим тази война, ние се нуждаем от всяко оръжие, с което разполагаме, от всеки нож или куршум… — Очите на генерала се превърнаха в тесни, едва забележими цепки. — Разбираш какво искам да кажа, нали?