Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Освен звука на собствените им стъпки Кроукър долавяше нещо като тих шепот, отекващ на дъното на кладенец. Не можеше да чуе нито една отделна дума, но шепотът се долавяше съвсем ясно. С приближаването им започнаха да се различават и други звуци. Кон знае защо те му напомниха за дългите монотонни дни от началото на военната му служба в онова прашно градче в Джорджия, където усвои тайните на единичната подготовка.

— Преди известно време киното и телевизията се заеха да популяризират древните бойни изкуства и в резултат на това те скоро се превърнаха в нещо като цирково забавление — каза Никълъс. — Тук, в Америка, ги приемат така, както приемат професионалната борба и това пречи на хората да вникнат в истинската им същност. — Никълъс спря и се извърна към Кроукър: — Целта им не е просто убийството, както е прието да се счита на Запад. Вадиш пищова и бум — отнемаш един живот. Не това е смисълът на буджуцу, чиято основа лежи изцяло в психическата нагласа.

Тръгнаха отново и звуците станаха още по-ясни. Кроукър беше сигурен, че долавя ритмичното шляпане на боси крака върху дърво и трясъка на удрящи се дървени пръчки — сякаш невидим великан се забавлява с огромен барабан.

— Мога да те уверя, че буджуцу е нещо, което трябва да се приема сериозно, лейтенант — продължи Никълъс. — То не е трик, нито пък забавна игра. — Хвърли му къс поглед и добави: — Надявам се, че не ти досаждам с всичко това, просто искам да ме разбереш добре. Защото средният американец никога няма да види един истински експерт по буджуцу, няма дори да чуе за него, тъй като тези хора избягват всякакви публични изяви.

— Въпреки своята насилствена природа буджуцу е по-близко до религията, най-вече до шинтоизма и зен-будизма, отколкото, да речем, до спорта. То е точно определен начин на живот, ръководен от бушидо. Истинският експерт, майсторът на буджуцу, би свършил земния си път чрез сепуку, но не би разкрил тайната на своето изкуство. Всичко в живота, лейтенанте, абсолютно всичко се подчинява на бушидо. Надявам се, че разбираш това.

— Не съм съвсем сигурен — поклати глава Кроукър, въпреки че дълбоко в съзнанието му нещо помръдна. Нещо, което не беше изпитвал досега. Известно време се питаше какво е то, после сви рамене и го забрави. Знаеше, че колкото повече се опитва да го разбере, толкова по-далеч от истината ще се окаже.

— Не съм изненадан — отвърна Никълъс и го възнагради с бледа, лишена от топлота усмивка. — Повечето американци и европейци осъзнават това след дълги години, а някои така и не могат да стигнат до него…

Нищо на този свят не беше в състояние да разплаче Гелда Томкин, но този път очите й бавно започнаха да се овлажняват. Стоеше в хладния си апартамент на Сътън плейс и гледаше Ист ривър, превърнала се в сребърна змия под ярките слънчеви лъчи. Сякаш е река от замръзнала сол, помисли си разсеяно тя. Познатият пейзаж изглеждаше плосък и отблъскващ като рисунка. А може би наистина е рисунка, помисли си тя, после си даде сметка, че едва ли разсъждава трезво. Това й даде слаба утеха, тъй като търсенето продължаваше. Успокоителните вече не помагаха, освен това пречеха на работата, марихуаната — също. Отдавна беше разбрала това, защото беше в състояние да контролира тези препарати. А се нуждаеше от нещо, което да контролира нея. Халюциногените не й действаха, а опиумът я изхвърляше зад борда. После откри, че кодеиновите хапчета в комбинация с порция уиски изпълняват напълно предписанията на доктора. При тази мисъл от устата й се изтръгна саркастичен смях:

Зад гърба й меко изжужа телефонът. Мек и приятен звук, неразделна част от този дом, подобно на дългия кожен диван, чиято повърхност се затопля само от гола плът.

Гелда продължаваше да гледа през прозореца, без да обръща внимание на телефона. Той щеше да продължи да звъни, докато реши да го вдигне, а ако я няма у дома, ще запише координатите на онзи отсреща. Знаеше, че това е Пеър и можеше да си позволи забавянето.

Всъщност в момента много й се искаше да заплаче, но дори сред комбинираните изпарения на лекарство и алкохол тя отново беше суха, душата й беше пуста и изпепелена като пустиня под жарките лъчи на слънцето.

Извърна се и бавно пристъпи по килима, покриващ спалнята от стена до стена. През отворената врата се виждаше огромният кожен диван и килимът, имитиращ теракотени плочки, който покриваше всекидневната, или работния й кабинет, както Гелда предпочиташе да нарича това помещение. Вече рядко им се искаше да използват леглото.