Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Очите на Кроукър се сведоха към смазаните гърди на Тери.

— В тая работа няма нищо духовно, мой човек — поклати глава той. — Тук е действал направо пневматичен чук!

— Открили ли са оръдието на престъплението в дома на Тери? — попита Никълъс.

— Само една сабя…

— Това е катаната на Тери — намеси се Винсънт и хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Лежала е до него.

— Вярно — кимна Кроукър. — Но по нея нямаше никакви следи от кръв или нещо друго… Това тук все пак е сторено с някакво оръжие, което убиецът е отнесъл със себе си.

— Нищо подобно — рече Никълъс. — Виж какво, лейтенанте, повече от две хиляди години в Япония са считали убийството за висша форма на изкуството. Дълго време то е било неразделна част от живота на японците. Дори днес, при наличието на модерна Япония, такава, каквато я познаваме, старите традиции продължават да са живи. Например „бушидо“ — войнското познание…

— Какво, по дяволите, пък е това?

Никълъс се засмя.

— Няма да мога да ти го обясня за няколко минути.

— Карай спокойно, имам време колкото щеш! — Кроукър бръкна в джоба на ризата си, извади ментово бонбонче и го пъхна в устата си. — Вече забравих кога съм ял за последен път, затова ти предлагам да отидем да хапнем някъде и едновременно с това можеш да ме просветиш…

Никълъс кимна и полицаят се обърна към Винсънт:

— Хей, докторе, я дайте да се разпиша за торбичките, тъй и тъй съм дошъл…

— Добре — кимна Винсънт и се насочи към ъгъла, където върху широка поставка бяха струпани полиетиленови пликчета с личните вещи на убитите. Измъкна две от тях и ги подаде на Кроукър заедно с празна разписка.

Кроукър пое писалката от ръката му, разписа се и го погледна в очите.

— Ще поддържаме връзка.

Макар и лаконично, обаждането на Никълъс разтревожи сериозно Док Диърфорт. До дванайсет и половина беше плътно зает с прегледи, но в момента, в който последният пациент каза довиждане, той се метна на колата си и потегли към Дюн роуд. Беше в постоянен контакт с Рей Флоръм, от когото знаеше, че напредък в разследването на двете убийства няма, макар с тях да се бяха заели и местните детективи. Каква ли е ползата от тях, горчиво се запита той. Много ентусиазъм и никакъв опит при подобни заплетени случаи.

Прекоси железния мост, навлезе в Дюн роуд, след известно време отби вдясно и спря. Вляво, над „Крос трий“ — най-новата двуетажна вила в квартала, се виеха гларуси. Беше просторна кафява постройка с вити стълби откъм вътрешната страна, а зад нея се простираха редица малки къщички на местните жители.

Докато приближаваше жилището на Джъстин, в главата му се въртеше мисълта за нинджата. Откакто се запозна с уликите, изгуби съня си. Нощем непрекъснато виждаше пред очите си димящата джунгла, в ушите му отекваше трясъкът на мини и коварното пропукване на снайпери. Най-много се страхуваше от кошмара на една-единствена нощ от онези дни — срещу този кошмар се бореше дори в съня си. Знаеше, че скоро ще трябва да прибегне отново до приспивателните, за да се отърве от този кошмар и да потъне в бездната на наркотичния, лишен от видения сън.

Паркира до къщата и пое по покритата с дъски пътечка, която извиваше през пясъчните дюни, за да опре до вратата. Изкачи стъпалата и почука на леката рамка с мрежа против комари. Зад гърба му шумеше прибоят, в далечината се чуваха веселите викове на къпещи се деца. Рунтаво куче възбудено лаеше и тромаво тичаше по пясъка след запратен надалеч пластмасов диск от фризби. Брегът приличаше на пъстър ковьор от намазани с плажно масло човешки фигури, разноцветни постелки и чадъри на ярки ивици. Откъм водата подухваше хладен ветрец, някъде далеч бръмчеше самолет.

Джъстин отвори вратата и се усмихна.

— Здравейте, какво ви носи насам?

— Минавах случайно — излъга Док Диърфорт. — Просто реших да се отбия и да ви кажа здрасти, не сме се виждали от началото на лятото.

Джъстин се засмя и се отдръпна да му направи път.

— Онази алергия бързо ми мина, слава богу — рече тя. — Нямаше да мога да я понасям цяло лято. — Насочи се към кухнята и попита: — Ще пиете ли един джин с тоник?

— С удоволствие — кимна Док Диърфорт. — Тук ми изглежда доста спокойно, никой ли не ви посещава?

— Какво? — не го чу тя, заета да пуска бучки лед във високите чаши.

Той се изправи на вратата на кухнята.

— Никой ли не ви е посещавал напоследък?

Тя му подаде чашата и се зае да приготви своето питие.

— Само Никълъс — опита малка глътчица, кимна със задоволство и добави: — Точно така ми харесва. Никога не съм се чувствала добре сред много хора, особено пък у дома. — Преминаха в хола и се настанила на дивана. — Когато работя, е различно, но сега си почивам.