Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Зная какво имате предвид — кимна Док Диърфорт. — И аз не обичам шумните компании.

Тя облиза устните си с език и му хвърли внимателен поглед над ръба на чашата си.

— Док, едва ли сте били целия този път, за да си разменяме любезности, нали? — директно попита тя.

— Дойдох да видя как сте.

— Не съм болна.

— Не искам да кажа, че в момента правя визитация — усмихна се той.

— Ясно — кимна тя, без да отмества очи от лицето му. — Никълъс ви се обади, нали?

— Приличате ми на Кати, малката ми дъщеря — засмя се с видимо облекчение той. — И тя като вас не пропуска нищо. — После кимна и добави: — Тази сутрин Никълъс наистина ми позвъни.

— Можеше да позвъни и на мен — вметна тя. — Никак не ми се искаше да ходи в града.

— Доколкото разбирам, било е наложително — отвърна Док Диърфорт и постави чашата си на масата. — А вие спокойно можехте да заминете с него.

— Имам много работа — поклати глава Джъстин. — Освен това не познавам приятелите му, нямаше да се чувствам удобно с тях. Пък и нямам желание непрекъснато да му вися на врата… — отпи глътка и замислено добави: — Всеки от нас си има собствен живот, ние сме като две бързо въртящи се колела, всяко със свои обороти. Когато оборотите съвпаднат, ние сме заедно и се чувстваме добре… През останалото време се доближаваме и докосваме, но винаги внимаваме да не нарушим оборотите на другия…

— А какво ще стане, ако се доближите прекалено близо и нарушите своите обороти? — попита Док Диърфорт.

Джъстин стана и се приближи до прозореца. Очите й пробягаха по нагорещения плаж и хладните вълни на прибоя!

— Страхувам се, че в подобен случай последиците ще бъдат катастрофални — отвърна тя с тих и някак призрачен глас.

— Момичетата ще се погрижат за вас, мосю — рече с достойнство метрдотелът, дръпна се малко вдясно и посочи с ръка към стръмната стълба, която тънеше в мрак. После показалецът му се вдигна да погали тънкото му мустаче.

— Знаеш ли, представях си, че ще ме заведеш долу, някъде край парка — рече Никълъс.

— В кафенето „Белмор“? — попита Кроукър — Никога не бих отишъл там, когато ми се иска да си похапна като хората! Там се събират разни типове, от които ми се повдига!

На горния етаж беше спокойно, имаше само една заета маса. В дъното подът беше леко повдигнат. Двете сервитьорки бяха красиви, с къси полички и ясно доловим акцент.

Кроукър поиска маса до прозореца и последва по стъпалата едното от момичетата. Настаниха се, дадоха поръчка за напитки и поеха луксозните папки с менюто.

— Откога познаваш Танака? — попита Кроукър, без да отделя очи от менюто.

— Запознахме се преди около шест години — отвърна Никълъс. — По време на един курс по кенджуцу.

— Тук?

— Да. Все още го посещавам. Ще те заведа, след като хапнем.

— Като част от обучението, а? Хм-м, мисля, че ще се спра на бекон с яйца.

Момичето се появи и постави напитките пред тях. Коктейл — за Никълъс, тъмен ром с лед — за Кроукър. Полицаят си даде поръчката, Никълъс реши да яде същото. Когато сервитьорката се отдалечи, Кроукър попита:

— Откъде е намерил пари за този салон?

— Спестявал е — отвърна Никълъс и отпи глътка от чашата си. — Освен това е имал и нещичко настрана още преди да се засели тук. Наследство от майка си.

— Колко?

— Нямам представа — сви рамене Никълъс. — Семейството му е било заможно, но те са девет деца.

— Къде се намират?

— Доколкото ми е известно, всички са в Япония, майката е единственият емигрант.

— Бащата?

— Убит по време на войната.

— Аха — поклати глава Кроукър. — Все пак, за да отвориш тук някакъв бизнес, трябват много пари или заеми.

— Какво искаш да кажеш?

Кроукър отпи глътка и сви рамене.

— Знаеш как става със заемите — лесно се вземат, но трудно се връщат. Лихварите бързо губят търпение…

Никълъс поклати глава:

— Единствен партньор в бизнеса на Тери беше „Чейс Манхатън бенк“, но той си изплати кредита още преди девет месеца. Салонът му вървеше много добре.

— Някой е решил да си отреже от тортата.

— Не е така, лейтенанте…

Кроукър вдигна ръка с длан напред:

— Просто разсъждаваме, нищо повече. Откъде си толкова сигурен, че е бил редовен? Не си бил с него двайсет и четири часа в денонощието, нали?

— Не е и необходимо, защото го познавам. Можеш да ми вярваш, че в бизнеса му нямаше нищо нелегално, поне не в смисъла, който искаш да ми внушиш.

— Значи отново опираме до бушидото, така ли? — Кроукър изчака сервитьорката, появила се със своя поднос, после добави: — Знаеш ли, Линеър, не ми изглеждаш особено опечален от смъртта на тези двамата, за които твърдиш, че са ти били приятели…