Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Никълъс остана напълно неподвижен. Вена започна да пулсира на шията му, в главата му сякаш се изви ледена вихрушка, сред която отекваха стенанията на предците му, кой знае как достигнали до него през дебелите пластове на времето. Пръстите му под масата се втвърдиха като остри ками, мускулите на бедрата му се превърнаха в парчета стомана. Не му беше нужен нож, не му трябваше никакво оръжие. Той самият беше смъртоносно оръжие, може би най-смъртоносното, родено някога на тази земя.

Кроукър беше впил поглед в очите му.

— Извинявай — продума след кратка пауза той. — Не исках да те засегна. — От върха на вилицата му капеше жълтък. — Яж, че ще изстине.

Така и не разбра, че се е намирал на косъм от смъртта. Бърза, ужасна и безмилостна смърт.

Съществуват различни видове гняв, така както съществуват и различни видове обида. Лю Кроукър е просто още един тъп американец и нищо повече, помисли си Никълъс и бавно се зае с храната. Просто не си дава сметка какво дрънка и какво прави. Беше издрънкал глупостите си само за да види какъв ефект ще окажат те върху него, ще му проличи ли нещо по лицето. От буджуцу беше научил, че реакция не трябва да има, но в момента се оказа неподготвен. По две причини — разговаряше с представител на европейската раса, освен това отдавна не беше прибягвал до правилата на древното изкуство.

Това да ти е за урок, укори се мислено Никълъс. Опасността се крие в различни неща, приема разнообразни форми. Разбира се, не Лю Кроукър олицетворяваше тази опасност — тя се криеше по-скоро в небрежността, а Лю Кроукър просто беше имал неблагоразумието да постави главата си на дръвника. Нямаше да има никакво значение защо го е сторил, ако Никълъс го беше убил или осакатил.

Продължаваха да се хранят. Кроукър му хвърляше по някой изпълнен с любопитство поглед, докато Никълъс му обясняваше общите концепции на бушидо. Основа на това поведение е подчинението, но в представите на европейците тази дума е пряко свързана с унижението и всичко се обърква още в началото. Защото бушидо се дефинира не само от социологията и религията, но и от историята. А когато става въпрос за история, американците си представят единствено своето двестагодишно минало и не могат да осъзнаят значението на история, формирана в продължение на хилядолетия.

Въпреки това Кроукър го слушаше с неподправен интерес и не сваляше очи от лицето му. Когато свърши, поднесоха кафето и полицаят извади пакетчето с ментови бонбони. В продължение на няколко секунди очите му разсеяно шареха из помещението, после се спряха върху лицето на Никълъс.

— Имам една бабичка, която ме подлудява — рече той. — Никога не мога да я заваря у дома!

— Сам твърдиш, че се прибираш рядко — посочи му Никълъс.

Кроукър отпи глътка кафе, намръщи се и добави в чашата си сметана, разкъса пликче с гранулирана захар и го изсипа вътре.

— Не зная защо не мога да го пия чисто — поясни той, после отпи една глътка, кимна в знак на одобрение и погледна събеседника си в очите. — Това е вярно. Но когато все пак ми се случи да се прибера, нещата стават още по-лоши!

— Трябва да си смениш работата — посъветва го Никълъс.

— Не става — поклати глава онзи. — По-скоро ми трябва нова мадама. Алисън е ендокринолог, знаеш, вече три години и половина се трепе върху някакъв проект. Кучешка работа, тъй като май нямат никакъв напредък. Препрограмират клетъчния състав…

— Искат да направят мутанти, а?

— Точно — проясни се лицето на Кроукър. — Гради армия от шибани мутанти, които ще ни направят да изглеждаме безнадеждно недодялани! — Изсмя се и добави: — Не е толкова страшно. Всъщност се опитват да изменят клетъчния състав в утробата на майката и по този начин да дадат възможност на жени с наследствени аномалии да имат деца. — Замълча, после добави: — Напоследък обаче нещо не върви и май е време да си вдигам чуковете…

— Ами вдигай ги — рече Никълъс.

— Аха — проточи Кроукър, после го погледна със странно изражение на лицето. — Слушай, това, дето го казах преди малко…

— Хайде да тръгваме — прекъсна го Никълъс и се изправи. — Имаме среща и трябва да бъдем точни.

Дори без помощта на изкуствена климатизация вътре беше хладно и сухо, сякаш се намираха дълбоко под земната — повърхност. Лятното слънце нямаше достъп тук.

Стените бяха от големи каменни блокове, достатъчно дебели за задържане на хладината дори и в най-горещите дни. Над тях имаше още един етаж, който поемаше всичката жар, сипеща се от лятното небе.