Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— И кой е той?

— Не съм магьосник. Все пак ми трябва малко време, за да го открия. Много внимателно се пазят… — Младият китаец се ухили насреща му и добави: — Ще се наложи двамата с братовчеда да направим някоя и друга нощна проверка.

— С помощта на Грийн Панг, така ли?

— Нямам друг избор. Това е тяхна територия. Не мога да покажа дори носа си там, без да им искам разрешението.

Нанги кимна. Много добре знаеше с каква власт разполагат престъпните синдикати в Хонконг.

— Какви бяха думите на Сочната Пиен, които те накараха да предприемеш подобни действия?

— Спомена името Редмън — отвърна китаецът. — Чарлс Пърси Редмън. Чували ли сте за него?

Нанги се замисли за момент, после кимна с глава.

— Най-богатият корабособственик в Хонконг, нали? Англичанин, чието семейство се е заселило тук преди повече от сто години.

— Точно така — кимна Непредвидимият Чу. — Малцина знаят, че освен с бизнеса си Редмън се занимава и със събиране на секретни сведения за правителството на Нейно величество британската кралица.

— Редмън е шпионин?! — сащиса се Нанги. — Господи, пресвети Боже! Но каква връзка може да има той със Сочната Пиен? Да не би тя да го изнудва по някакъв начин?

— Май така изглежда.

Всичко това е много интересно, потръпна вътрешно Нанги. Но не виждам с какво би ми помогнало то в играта с комунистите. Времето ми изтича. Ако довечера до шест не потвърдя по телефона, че приемам условията, Лю ще анулира сделката. Нямам капитал, „Азиатска банка“ ще фалира и почти сигурно ще повлече след себе си и цялото кейрецу.

— Още нещо? — попита той.

— Толкова. Още нещо ще има чак когато се мушна в леглото със Сочната Пиен и разгледам внимателно това, което крие между краката си.

— Дали ще се мушнеш в леглото, или не си е твоя работа — хладно рече Нанги. — Искам да разполагам с някакъв резултат преди шест часа днес следобед.

— Днес ли? — разшириха се от учудване очите на Непредвидимия Чу. — Няма начин, приятел. Тя си е у дома и няма намерение да излиза. Има си дойка, която й пазарува. Останах с впечатлението, че късно вечерта ще даде на някого лека вечеря. Съжалявам, но не мога да направя нищо и реди утре сутринта.

— Едва ли съжаляваш повече от мен — въздъхна Нанги и се изправи.

Нощ. Наоколо капеше дъжд. Небето беше непрогледно черно, с изключение на едно бледо петно, зад което като лицето на забравена любима прозираше луната. Топлата вода тихо се плискаше в голите им гърди, в нея се поклащаха отраженията на окачените по околните дървета фенери.

Двойната пътечка от изкуствено осветление се извиваше като разкошна перлена огърлица около шията на африканска принцеса и свършваше при тъмната грамада на навеса, зад който сигурно беше морето. Никълъс усещаше горчиво-соления му вкус.

Сато се размърда и водата тихо се разплиска в кръгообразни вълни.

— Не е ли това там най-красивата гледка на света? — прошепна той. — Не е ли това гледката, която прави Япония единствена и необикновена?

Никълъс проследи погледа му и видя стръмно спускащите се към океана скали, под които подскачаха и се поклащаха светлините на оранжеви фенери. Това бяха лодките на ловците на сепии, излезли да търсят пресен улов.

— Приличат на светулки — отвърна Никълъс и разтърка възпалените си очи. Отминалият ден беше тежък и дълъг, през цялото време той сериозно се опасяваше за живота на своя приятел. Горещата вода вече оказваше магическото си влияние върху напрегнатото му тяло, разпускаше свитите на топка мускули, схванатите жили на врата и раменете му бавно се отпускаха, натрупаното през деня напрежение изчезваше.

Все пак безпокойството не го напускаше изцяло, тъй като си даваше сметка какво рискува, вземайки Сато със себе си. Но отпуснат в гальовната вода в непосредствена близост до своя приятел и с представата за Котен, който внимателно наблюдава входа на ротенбуро, той се чувстваше малко по-спокоен отколкото през деня.

Сато се чувстваше добре и не криеше това. Протегна дългите си крака и с удоволствие се отпусна в леко потрепващата минерална вода на извора.

Изведнъж почувства как нещо меко и топло се допира до лявото му бедро, почуква го настоятелно, после се оттегля за миг…

Той леко се приведе напред, имаше чувството, че е щъркел, който търси храната си в устието на малка рекичка. Разперените му пръсти напипаха нещо меко, наподобяващо снопче водорасли. Любопитството му се събуди и той го подръпна. Беше тежко, много тежко.