Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Стига, сега не е време да мисли за всичко това. Все още е рано. Сега тя е отново малкото момиченце, което страда за своя татко и никога не успя да му каже, че съжалява за годините на отчуждение и самота.

Колко е несправедлив този живот! Продължаваше да ридае. Не искаше да го прави пред друг човек, но вече не можеше да се спре. Плачеше за баща си, плачеше за обърканото и безпомощно младо момиче, каквото до този момент беше самата тя. Най-сетне беше настъпил мигът на промяната, най-сетне щеше да престане да се измъчва от кошмарите на детството и да се превърне в зрял човек.

Започна да се надига. Бавно, много бавно, сякаш за да позволи на измъчената си душа да осъзнае това ново чувство, което я пронизваше с почти физическа болка.

Нанги лежеше в леглото. Намираше се в стая 911 на хотел „Мандарин“, разположен в сърцето на остров Хонконг. От широките, прозорци се разкриваше великолепна гледка към пристанището Виктория, зад часовниковата кула на фериботната компания „Стар“ се очертаваше южната част на Коулуи и част от азиатското крайбрежие. Някъде далеч на север, в Пекин, живееха господарите на Лю. И с тях, как го и с него самия, трябваше да се действа изключително предпазливо.

Времето е най-сериозният проблем, мислеше си Нанги. Не разполагаше с достатъчно време, комунистите знаеха това и едва ли щяха да охлабят захапката си.

Това, което искаха те чрез посредничеството на Лю, на практика беше абсолютно невъзможно. И през ум не му минаваше, че ще отстъпи контрола върху собственото си кейрецу. Прекалено дълга и трудна беше борбата за неговото изграждане, прекалено много опасности бе преодолял по своя път, прекалено много врагове беше пратил в гроба.

Въпреки това не виждаше друг изход за спасение, освен договора с комунистите. И в двата случая губеше, тъй като си даваше ясна сметка, че компанията му няма да бъде в състояние да покрива лавинообразните разходи и тежките загуби на „Азиатска банка“, предизвикани от онзи проклет предател Антъни Чин.

Въпреки всичко това Нанги оставаше спокоен. Животът го беше научил на търпение. Притежаваше онова рядко качество, което японците наричат „нарюки но мацу“ — да чакаш промяна на ситуацията. Той вярваше в Христос, в чудото на Неговото възкръсване. Ако изгуби своето кейрецу, значи такава е била кармата. Ще бъде наказан за грехове, извършени в някой предишен живот. Защото най-скъпото нещо в живота на Танцан Нанги беше неговата компания.

Той беше абсолютно сигурен, че няма да се стигне до най-страшното. Притежаваше онази абсолютна увереност, която преди много години, върху полупотъналите обломки на сваления самолет, беше проявил незабравимият Готаро. Беше сигурен, че с помощта на съдбата и пъргавия си ум ще успее да се измъкне и от тази трудна ситуация.

Нарюки но мацу!

На вратата се почука. Променя ли посоката си течението? А вълните ще продължават да го отнасят все по-далеч от спасителния бряг?

— Влезте — обади се той. — Отворено е.

В стаята пристъпи Непредвидимият Чу и внимателно, затвори вратата зад гърба си. Беше облечен в тъмносив костюм от естествена коприна. На дневна светлина ясно личеше, че притежава здраво и добре сложено тяло. Лицето му беше красиво издължено, върху него светеха будни интелигентни очи. В крайна сметка Сато не е направил лош избор, призна пред себе си Нанги.

— Часът е точно седем — рече Непредвидимият Чу, останал на крачка от вратата. — Опитвам се да поправя лошото впечатление, което ви направих снощи…

— Свърши ли превода?

— Да, сър — кимна китаецът. — На места беше доста трудно — сам знаете, че в китайския, език значението на думите често се разминава напълно с прякото им звучене.

— Не е необходимо да се държиш толкова официално — рече Нанги.

Непредвидимият Чу кимна и пристъпи към леглото, върху лицето му се появи широка, усмивка.

— Върху лентата, са запечатани доста многозначителни паузи — рече той. — Някой ден, ако боговете позволят, бих искал да се запозная с тази жена. Трябва да е родена под щастлива звезда, ако се съди по начина, по който обработва онова смрадливо комунистическо псе…

— Позволих си волността да поръчам закуска за двама — каза Нанги и хвана краката си, за да ги спусне на пода. — Сядай и да почваме.

Пресегна се към подгревателя и започна да вади чинийки с разнообразни блюда.

— Дим сум — промърмори Непредвидимият Чу, очевидно поразен от факта, че един японец го кани на традиционна китайска закуска. После се настани върху стола с копринена тапицерия и взе пръчиците за хранене в ръка.