Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— В такъв случай клетвата, която ни обвързваше, вече няма сила — промълви той. Отчаян ход, който може би нямаше да мине.

— И ти си свободен да вървиш накъдето пожелаеш, така ли? — усмихна се Сато. — Направи го. Няма да ти се разсърдя.

— Мога да те принудя да останеш тук.

— А ти къде ще отидеш, приятелю? Само аз мога да те отведа на среща с Феникс. Можеш да преобърнеш наопаки целия Хокайдо, без да откриеш нито Феникс, нито съветския агент.

Ново мълчание.

— Значи волю-неволю трябва да бъдем заедно — подхвърли Сато.

— Май нямам друг избор — промърмори Никълъс.

— Добре тогава. Ще вземем Котен и ще отлетим на север. В Хокайдо ще наемем кола, за да се доберем до крайната цел на пътуването.

— Която е? — остро попита Никълъс.

— Една ротенбуро, приятелю. Открита минерална баня с гореща вода. — Сато топло се усмихна: — Точно това ти трябва според мен!

Късно през нощта телефонът настоятелно бръмна в ухото й. Джъстин рязко се надигна. Беше заспала трудно, устата й беше суха, болеше я гърлото. Сякаш беше крещяла насън.

Посегна към слушалката и хвърли поглед на часовника си. Три и половина. Телефонът под дланта й потрепна като жив и тя рязко вдигна слушалката.

— Джъстин!

— Рик, какво, за Бога…

— Не казвай, че си забравила.

Тя стисна челото си:

— Не мога да…

— Халеакала, дремещият, вулкан. Обеща да дойдеш с мен.

— По дяволите, Рик. Сега е три и половина сутринта!

— Ако тръгнем сега, ще успеем да посрещнем изгрева. Това е най-доброто време да бъдем при кратера.

— Не искам да посрещам никакви изгреви! Аз…

— Не казвай това, преди да си го видяла. Хайде, стягай се. Губим ценно време. Най-късно в пет и половина трябва да сме там!

Джъстин изведнъж усети, че няма сили да протестира повече. Беше по-лесно да тръгне с него. А може и наистина да бъде интересно, вяло си помисли тя.

Оказа се, че наистина не си беше представяла подобна гледка. Дори самото пътуване по тесния път нагоре към кратера беше възхитително. Върхът се издигаше на повече от три километра над морската повърхност, теренът се променяше буквално пред очите й. Рик я беше предупредил да облече топли дрехи, включително и яке, стига да е взела такова в багажа си. Когато излезе да се качи в колата, стори й се смешно да бъде толкова навлечена. Струваше й се невероятно, че някъде из този тропически рай може да има температура под нулата.

Но с изкачването нагоре палмите започнаха да отстъпват на бодливи пустинни кактуси, на голо плато и дълги редици стройни борови дървета, много по-подходящи за Мейн или Върмонт. Тя скоро се принуди да вдигне страничното стъкло и да се сгуши в топлото яке.

Малко преди кратера на върха Рик включи отоплението. И последните дървета бяха останали под тях, заобикаляше ги черна пустош. Преди много години от земните недра беше бликнала лавата, която застилаше стръмните склонове на планината. Спускайки се надолу, тя бе унищожила всичко живо по пътя си. Дори днес застиналата вулканична пепел беше гола и мрачна, само тук-там се виждаха хилави стръкове трева. Колата продължаваше да пълзи нагоре. Джъстин хвърли поглед през рамо. Далеч долу тъмнееха могъщите склонове на Халеакала, извитият като полумесец плаж отвъд тях проблясваше със странна флуоресцентна светлина и на нейния фон ясно се открояваха черните силуети на палмите, застинали неподвижно и сякаш изкуствени.

По време на пътуването не каза нито дума. Сгушена на седалката до Рик, тя сякаш очакваше той да се нахвърли отгоре й. Когато колата спря на широката площадка в подножието на върха, тя вече здравата трепереше. Отдаде го на необичайния студ.

Когато излязоха навън, пред очите и се разкри сложна мрежа от антени и радарни инсталации, високи мачти и различно електронно оборудване. Върхът се използваше за метеорологични и сеизмични наблюдения както от военни, така и от цивилни организации.

Специално поставени табели предупреждаваха да се ходи бавно, на хората с проблеми в сърдечната дейност се препоръчваше да се спуснат обратно. И действително още след първите няколко крачки Джъстин усети как й се завива свят, а гърдите й започват да парят от липсата на достатъчно кислород. Връхлетя ги ураганен вятър, заслепяваше ги, пречеше още повече на дишането им.

Тя с благодарност се шмугна под заслона в горния край на стръмните стълби. Беше солидно каменно убежище, чиято източна част представляваше стена от дебело стъкло.

Оттук се разкриваше невероятна гледка към многобройните вулканични кратери на планината Халеакала. Пейзажът наподобяваше снимките на лунната повърхност, които Джъстин беше виждала в разни списания, трудно й беше да го свърже с топлата и дружелюбна планета Земя. Лишено от визуални ориентири разстоянието беше трудно за каквато и да било преценка. Пет километра изглеждаха като петдесет метра. Беше фантастично.