Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Най-накрая се изправи и се насочи към вътрешността на вилата. Отвори една врата и излезе навън. Ярките звезди от началото на вечерта вече ги нямаше. Небето бе покрито с тежки облаци, миришеше на дъжд. Той извади цигара и я запали. Пое дима дълбоко в гърдите си, после бавно то изпусна в душния въздух. Хвърли в пясъка това, което стискаше в ръка, спусна се по широките каменни стъпала и излезе на тесния път.

В сянката на кичестите дървета на ъгъла чакаше малка червена алфа.

— Ще умреш от простуда — продума той на кантонски диалект.

— Какво? — извърна глава човекът зад волана. Сякаш току-що беше забелязал приближаването на Нанги.

— Всеки момент ще завали — продължи японецът и махна по посока на колата. — По-добре вдигни гюрука.

Известно време се гледаха мълчаливо като две животни, на които предстои жестока битка за завладяване на нов ловен периметър.

— Страхувам се, че не си избрал подходяща кола за проследяване.

— Не разбирам за какво говорите! — отвърна грубо шофьорът.

Нанги се наведе с такава бързина, че онзи не успя да реагира. Лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Знам кой си! — заплашително изръмжа той. — Знам по-скоро какво си! Или са те наели комунистите, или…

— Плюя на комунистите! — просъска човекът.

— Значи работиш за Сато!

— Никога не съм го чувал!

— А аз съм този, който ще ти плати. При определени условия…

Очите на човека се вдигнаха, към Нанги и бялото им мътно проблесна.

— Искате да кажете, че той няма да ми даде остатъка?

— Казвам ти друго. Ако оттук нататък вършиш това, което ти наредя, няма да кажа на Сато за небрежното ти поведение.

— Но какво говорите? — изрази протест човекът. — Нима искате да кажете, че онези змиорки знаят за моето присъствие тук?

— Знам го аз! — натърти Нанги. — А теб са те наели да следиш именно мен!

— Добре де, и какво от това?

— Дай да видим бива ли те изобщо за нещо — рече Нанги и разви топката на бастуна си. Извади отвътре малка пластмасова касетка и я сложи на дланта си като безценно бижу. — Говориш ли мандаринско наречие?

— Хич — поклати глава мъжът.

— Хич ли? А какви книги си чел?

— Обичам Реймънд Чандлър.

Господи, ахна вътрешно Нанги. Май ще излезе, че това копеле си играе на частен детектив! Погледна го с преценяващ поглед, без да е сигурен дали може да му се довери.

— Слушайте — размърда се човекът върху кожената седалка, — дайте лентата да я обработя. Вероятно ще я искате рано сутринта и точно тогава ще я получите! — Очите му се вдигнаха към лицето на Нанги. — Грешка няма да има, защото такава е волята на боговете. Ето, три седмици не е капнала нито капка дъжд, а сега ни чака порой!

— Добре — реши се Нанги, давайки си ясна сметка, че няма кой знае какъв избор. Не искаше да замесва Алън Су в тази операция и това решаваше всичко. Пусна микрокасетата в шепата на човека. — Донеси я в хотел „Мандарин“ точно в седем — нареди му той. — Ще ти стигне ли времето?

Човекът кимна, помисли малко и рече:

— Викат ми Непредвидимия Чу, господин Нанги — Бялото на очите му отново проблесна. — Роден съм в Шанхай. Тук семейството ми притежава една трета от местата за развлечения в Сам Кацуей и Квун Тонг. Ресторанти, кабарета за туристи… най-скъпите места за развлечение с голи мацки в района на Ван Чай… Търгуваме с килими, диаманти, фини бижута. Ако не дойда навреме, свържете се с баща ми — Пак Тай-чу. Живее в една вила на Белвю роуд, точно над Рилалс Бей, покривът е покрит със зелени кахлени плочки…

Нанги познаваше достатъчно добре китайските, нрави, за да си даде сметка колко много му разказа за себе си този човек.

— Ще дойдеш в стая 911 на хотела, Непредвидими Чу — рече той и в същия миг почувства върху кожата си първите топли дъждовни капки. — Там ще ти възложа и други задачи. — Ръката му махна към вътрешността на колата. — А сега си вдигни гюрука, защото след пет минути ще плуваш!

Макар и приглушен от разстоянието, телефонният звън наруши спокойствието им, родило се толкова непринудено от церемонията по поднасянето на чая.

До този момент в стаята цареше пълна хармония. Двамата мъже бяха коленичили върху бледозелено татами, облечени в свободно падащи кимона. Разделяше ги изящен сервиз за чай, състоящ се от кавичка, две тънки порцеланови чашки и бъркалка. Вдясно от тях беше кутията от желязно дърво, в която Никълъс бе положил своята свещена катана.

Пак вдясно, но високо над главите им, проблясваше токономата 2 2 Личен олтар за молитва. — Б.пр. на Сато. В издължената полупрозрачна ваза имаше два снежнобели божура — Сато знаеше, че Никълъс много обича тези цветя. Над бухналите цветове беше окачен ритуален ръкопис, на който пишеше: