Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Хайде! — молеше се Аликс и правеше неуспешни опити да го вдигне на крака. — Господи, Лю, те ще са тук всяка секунда!

Той тежко се претърколи по гръб. Смътно си даваше сметка коя е тя и защо го безпокои в момент, в който единственото му желание е да затвори очи и… Ставай, изкрещя нещо дълбоко в съзнанието му. Ставай и изчезвай, преди да е станало късно! Късно за какво? Искам просто да се отпусна, да затворя очи и… Не заспивай, в името на Бога!

В следващия миг се озова на колене и лакти, кръвта му се лееше като река и цапаше безупречно чистата бетонна настилка. Аликс напрягаше всички сили в опитите си да го вдигне на крака, Най-сетне се получи. Пасажът се залюшка пред очите му, окъпан в пулсиращо червено, в ушите му нахлу воят на полицейски сирени. Облегна се на нея и се остави да го изведе от лабиринта. Волята му се стегна на топка от усилието да движи краката си, да не обръща внимание на пулсиращата болка в главата, да забрави лудото блъскане на кръвта във вените си, да сдържа желанието си за повръщане, появило се едновременно с металния вкус в устата му.

Червено, черно, отново червено… Двете светлини се редуваха докато най-накрая червеното бавно започна да избледнява… Изведнъж усети сладкия и приятен нощен бриз върху пламналите си бузи, съзнанието му за миг се проясни. Но този миг беше достатъчен, за да се обърне към Аликс и дрезгаво да прошепне:

— Ключовете, момиче! Иди и донеси проклетите ключове за колата!

Нанги извъртя в леглото горната част на тялото си, а краката му останаха неподвижни. Поседна в тъмното и докосна голото рамо на младата китайка, появила се втора на плажа. Разтърси я доста силно, после допря устни до ухото й и извика:

— Събуди се, сънливке!

Никакъв отговор, ако не се брои дълбокото равно дишане. Той се претърколи встрани и седна в леглото. Добре. Щипката бял безвкусен прах в шампанското на момичето беше свършила добра работа. Сега беше време той да свърши своята.

Вилата тънеше в тишина. Той облече бързо ризата и панталоните си, но не обу нито чорапи, нито обувки. Прехвърли няколко дребни предмета от сакото в джоба на панталоните си. Взе бастуна си, прекоси тъмната стая и отвори вратата. Холът също беше тих и тъмен. Докато куцукаше през него, той се стараеше да не мисли каква хубава работа щяха да му свършат чифт здрави атлетични крака.

Стигна до вратата, зад която само преди петнайсетина минути се скриха Лю и високото момиче, спря и се ослуша. После развинти драконовата глава от слонова кост, която заместваше дръжката на бастуна му, и пъхна в отвора един от предметите от джоба на панталона си. Натисна едно копче и провери скрития механизъм, после с безкрайно внимание натисна бравата на вратата пред себе си. През цепнатината се промъкна лъч бледорозова светлина и той замръзна на място.

Нищо не стана и той предпазливо побутна още веднъж. Цепнатината се разшири. Сега ще разбере дали е било правилно предчувствието, което го обзе, докато наблюдаваше начина, по който Лю гледаше високото момиче на верандата. До слуха му долетя тих и напевен китайски. За негова изненада наречието не беше кантонско. По време на честите си посещения в Хонконг той беше изучил местното наречие до степен, която му позволяваше да води преговорите си без преводачи. Но този диалект му беше непознат.

В случая с Лю това беше съвсем нормално — в комунистически Китай едва ли предпочитат кантонското наречие. Но за момичетата, които очевидно бяха от тук… Е, все пак биха могли да бъдат Чиу Чоу, или пък от други провинции…

Нанги насочи върха на бастуна си към килима, плъзна го през отвора и го насочи напред. После се приготви да слуша. След известно време долови дума, която разбираше, и сърцето му ускори ритъма си. Предпазлив по природа, той обаче изчака да чуе поне още една дума или фраза, която да потвърди получената информация.

Когато това най-сетне стана, от устата му се откъсна едва доловима въздишка. Няма съмнение — те говорят на мандаринско наречие. Беше изключено Лю да е намерил улично момиче от кралската колония, което да говори родното му наречие.

Приведен неудобно в хола, Нанги търпеливо чакаше. Съвкуплението свърши с пъшкане и охкане, замести го ленива тишина, от време на време нарушавана от тихо прошепнати думи. Накрая прошумоляха чаршафи и той прибра бастуна си. Започна да затваря вратата в момента, в който по пода зашляпаха боси крака. Правеше го бавно и незабележимо, милиметър по милиметър, обитателите на стаята едва ли можеха да го забележат.