Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

На това място векове наред са идвали древните хавайци да посрещнат изгрева на слънцето. Според легендите именно тук слънцето било хващано в плен и го пускали по пътя му едва след като обещавало, че ще минава бавно над прекрасните Хавайски острови и ще ги залива обилно със своята благодат.

Небето беше съвсем тъмно. Нищо не показваше, че нощта се готви да се оттегли. Въпреки това слънцето беше близо. Всички го усещаха по лекото потръпване на гърбовете си.

После, сякаш някой изведнъж запали огромна пещ, над величествения основен кратер на Халеакала се стрелна яркочервена искра. Събралите се в заслона хора неволно изпуснаха въздишка на възхищение. Над света проблесна светлината, вечна и прекрасна, чиста като сълза, твърда като диамант.

Този цвят нямаше аналог в земния живот, Джъстин остана без дъх от невероятната му красота. Имаше чувството, че земното притегляне изведнъж е изчезнало и всеки момент тя ще полети свободно в кристалночистия въздух.

Над назъбената повърхност на кратера играеха студени пламъци. По застиналата лава пробягваха дълги, абсолютно черни сенки, наподобяващи току-що образувани пукнатини. Нямаше сивота, нямаше никакви други светове. Само мрак и ослепително сияние.

После, без никой от присъстващите да усети точно кога е станало това, Халеакала бе обхваната от многоцветната палитра на ранното утро, която всички познаваха. И наблюдението на фантастичния изгрев свърши с рязък финал, присъщ на обикновен театрален спектакъл.

— Сега ще ми простиш ли, че те измъкнах от леглото толкова рано?

Джъстин и Рик се бяха облегнали на дървения парапет. В заслона вече нямаше други хора. Зад гърба им започнаха да ръмжат автомобилни мотори, поклонниците на слънцето се връщаха обратно при топлото море и прохладния ветрец.

— Уморена съм — промълви тя. — Върни ме обратно.

На ръба на кратера се беше изправила самотна двойка. Телата им бяха плътно притиснати, ръцете им — здраво преплетени. Джъстин се спря да ги погледа. Жената беше висока и стройна, медночервената й коса бе прибрана на дълга опашка. Мъжът беше едър и тъмнокос, дори под якето личаха огромните му мускули. Когато жената помръдна, в движението й се долови непринудената грациозност на танцьорка. Мъжът също обладаваше нещо от тази гъвкавост, но Джъстин беше живяла достатъчно дълго с Никълъс Линеър, за да определи, моментално и безпогрешно, че насреща си вижда още един опасен тип от неговата порода.

— Какво гледаш? — попита Рик и се опита да проследи погледа й. Очите му се плъзнаха по склона на кратера, после дискретно се отместиха встрани.

Искам това, каза си Джъстин. Продължаваше да гледа двамата влюбени, които стояха все така плътно притиснати на фона на острите скали от застинала лава. Миг по-късно ги заля ярката слънчева светлина и те заприличаха на богове. Под клепачите й се събраха горещи сълзи. Няма да плача пред него, заповяда си тя. Няма!

Обърна гръб на влюбената двойка и на своя спътник, пое дъх и се втурна надолу по каменните стъпала. Когато стигна до асфалтирания паркинг, дробовете й щяха да се пръснат от недостиг на кислород. Тук вече всичко изглеждаше банално и скучно. Влезе в колата и опря чело на стъклото. Рик подкара надолу, измина няколко завоя и отново спря.

— Това са сребърни мечове, растат само на голяма надморска височина — каза той и посочи няколко високи и прави като стрела растения край пътя. Потвърждаващи името си, техните остри листенца наистина бяха оцветени в сребристо пепеливо. — Казват, че цъфтят само веднъж на двайсет години, а след това умират — добави Мик.

Джъстин отправи поглед към красивите растения. Въпреки волята й от очите й потекоха сълзи. От стегнатото й гърло се откъснаха глухи ридания, тялото й безсилно се отпусна върху каменистата пътечка, главата й се сведе надолу.

— Джъстин, Джъстин!

Тя не го чуваше. Мислеше си колко е тъжен животът на тези прекрасни сребърни мечове. Не, не техният живот е тъжен, а по-скоро нейният. На погребението на баща й я обзе облекчение, беше се надявала това облекчение да продължи вечно.

Но сега разбра, че истината е друга. Тя страдаше за него, той й липсваше. Друг баща в този живот няма да има. Той я отгледа, той я направи човек… Дори я беше обичал — разбира се, по свой собствен начин. Беше си отишъл, без никой да страда за него, без някой да остане с чувството, че усеща липсата му. Поне тя се беше чувствала така. Господи, каква умница се беше показала! Но истината е по-друга — беше се показала като кретен, а не като умница. Вече не разбираше нито своите, нито чуждите чувства. Това е причината, поради която не може да бъде полезна на Гелда. А и на Никълъс.