Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Линеър-сан… — Гласът на Сато проникна до него през грохота на пороя. В следващата секунда японецът се озова до него и обви раменете му с прозрачен дъждобран. — Размисълът трябва да бъде в хармония с условията за неговото осъществяване — меко промълви той. — Ще те оставя сам.

— Не, Сато-сан. Моля те, остани. — Изведнъж мисълта да бъде сам му се стори непоносима. Чувстваше се прекалено изолиран, душата му се гърчеше в отчаяние. Младежките му мечти се бяха стопили. Безумната надежда умря заедно с краткия проблясък на първата светкавица. А какво представлява човек, лишен от надежда?

— Тази градинка действа успокояващо по всяко време на денонощието — рече Сато, изчака да заглъхне тътенът на поредната гръмотевица, и добави: — Често си мисля, че това са гласовете на незнайни богове. Гръмотевиците винаги ме вълнуват. Бурята ме събуди много рано. Люшках се между дрямката и действителността и слушах крясъците на боговете… Приличат на човешки, не мислиш ли?

— Наистина е така — рече Никълъс. Трябва да призная, всичко, рече си той. Трябва да облекча душата си, да възстановя нейната хармония! — Сато-сан…

— Дедите ни са възприели врачуването на китайците — изпревари го Сато. — Чрез него поддържаме хармония с природата. Ние не сме тигри, макар че понякога ми се иска да бъдем. В тяхното по-низше състояние се крие такова съвършенство, за което хората могат само да мечтаят.

Очите му бяха топли и влажни, ръката му неочаквано се спусна надолу и докосна рамото на Никълъс.

— Ела да влезем вътре — меко рече той. — Ще ти направя чай.

Проторов изчака високата фигура на Русилов да изчезне зад дебелата стоманена врата и се замисли. След толкова години безрезервна и всеотдайна служба на една идеология животът му внезапно пое по друга, по-интимна пътека. Винаги беше мислил, че отказът му от семейство и домашен уют е неоспоримо доказателство за непоколебимата му вяра в окончателния и пълен триумф на съветската идеология.

Но сега имаше Русилов. Как се получи всичко това? Обичта му към този младеж беше толкова силна, че той се почувства уязвим. А между уязвимостта и страха има само една крачка.

Вече осем години Виктор Проторов не беше изпитвал чувство на страх. За последен път то нахлу в душата му, когато почина единственият му брат, с няколко години по-възрастен от него. По онова време Проторов беше начело на Първа дирекция и отговаряше за вътрешната сигурност. Все още не предполагаше, че скоро ще превърне Девета дирекция в своя лична непревземаема крепост, че от тази крепост ще има възможност да нанася смъртоносни удари във всички посоки и по всяко време, че ще поведе любимата си родина към глобалната победа.

Онази зима беше особено тежка, всичко бе потънало в дебел сняг, небето сякаш искаше да ги засипе. Той ръководеше няколко операции едновременно, всичките от първостепенно значение. Все още не притежаваше авторитета да иска и да получава подкрепления за своята доста оголена откъм специалисти дирекция. Беше се научил да се справя с наличните възможности. Поради недостига на хора в тежката зима беше принуден да ръководи лично част от операциите.

Стана така, че когато пипнаха Минк, той беше извън Москва, далеч на север. Проторов отдавна знаеше, че този агент е в Москва и правеше всичко възможно да го неутрализира. По една случайност това стана по-рано, отколкото очакваше Проторов и агентът се озова на Лубянка, където служеше братът на Виктор. Макар и три години по-голям, той имаше по-ниско звание — едва лейтенант.

Проторов винаги се беше справял с живота по-добре от Лев — както в учението, така и в социално отношение. Проторов знаеше как да разговаря с хората, как да взема изпитите си, по какъв начин да реализира мечтите си. Докато Лев беше мечтател, вечно на кръстопът, вечно несигурен относно своето бъдеще. Винаги се страхуваше, че може да сгреши.

И сгреши именно през онзи мрачен зимен ден. Отиде да разпита шпионина лично, въпреки че съобщението за залавянето му вече беше изпратено по несигурните телеграфни връзки и скоро стигна до Проторов. Несъмнено е искал да покаже на брат си, че може да стори нещо самостоятелно, при това да го стори добре.

Провалът му беше пълен. Успял по някакъв начин да го надхитри, Минк го взе за заложник и си върна свободата. А след това ликвидира Лев. Закла го в снега, хладнокръвно като касапин.

Оставиха го там, в снега. Никой, не смееше да го пипне преди завръщането на Проторов. Когато той кацна в Москва, кръв вече почти нямаше. Студът я беше превърнал в желирана маса, раната приличаше на хирургически разрез. Но в лявото слепоочие на Лев зееше грозна дупка, причинена от изстрелян в упор куршум. Проторов не искаше да я разгледа по-отблизо, тъй като знаеше какво е положението на тила му — там, където куршумът бе излязъл от черепа. Бавно и с усилие обърна тялото на брат си, снежинките му пречеха да види ясно последиците от жестокото клане. Но когато заповяда преследването на Минк и съучастницата му Таня Владимова да продължи, гласът му беше тих и спокоен, сякаш напълно лишен от емоции.