Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Според мен изобщо не е била това, за което ни я представиха — въздъхна До Дук.

— Още по-добре — ухили се Рок и стана на крака. — Да върви на майната си!

Малко преди пладне спряха за почивка на продълговато възвишение, сгушено между две кални вади, запълнени с мътна вода. Преди войната тук положително е имало нива, помисли си До Дук и направи гримаса. Болеше го цялото тяло, чувстваше се разглобен.

Мъглата стана още по-гъста, видимостта намаля до метър. Всички звуци потъваха в нея, всъщност те съвсем не бяха много… До Дук имаше чувството, че се придвижват през мъртва пустиня, а те самите са се превърнали в призраци.

При липса на видимост и отсъствие на звук сетивата неволно се притъпяват. Дори острата миризма на гниещи тропически растения изглеждаше някак далечна, сякаш затрупана от гъсти пластове мъгла. В замяна на това се изостряше онова, което повечето хора наричат предчувствие.

До Дук рязко се закова на място и вдигна глава.

— Не сме сами! — прошепна той.

— В тая боза никой не може да ни види, дори с приспособление за нощно виждане — отвърна Рок, но ръката му намести гранатомета. — Само едно ще ти кажа — ако Чарли се мотае някъде наблизо, скоро ще му припари под задника!

— Бъди търпелив — докосна рамото му До Дук. — С нищо няма да си помогнем, ако вдигнем във въздуха царството на уважаемия мистър Леонфорте.

— Ако е пленник на Чарли, Гуай или подобни копелета, той положително е охраняван добре — промърмори Рок.

До Дук беше сигурен, че е прав, но не беше сигурен дали самите те действат по най-правилния начин. Махна с ръка по посока на тъмнеещите наблизо дървета:

— Натам.

В ушите им звучеше единствено влажното жвакане на калта под стъпките им. Придвижваха се бавно, сякаш бяха под вода или пък на непозната планета, с далеч по-голяма гравитация от земната… Дишането им значително се затрудни, сякаш джунглата беше решила да им покаже в пълна степен своето негостоприемство.

— Предполагам, че биете тоя път заради мен… Заковаха се на място, очите им бавно обхванаха първата сянка, изскочила иззад дърветата, последвана от още няколко. Дали не са Гуай, трепна сърцето на До Дук, после напрегна очи по посока на фигурата, която беше проговорила.

— Вие вероятно сте Майкъл Леонфорте…

— Майк е напълно достатъчно — усмихна се мъжът. — Познаваш ме, защото са ти показали моя снимка в Пентагона… Нали те ви изпращат?

— Не съвсем — отвърна До Дук. Този Майкъл Леонфорте доста се различаваше от фотографиите, които му беше показал Червото. Но приликата беше очевидна. — Мисията ни няма официален характер като онази, изпратена от Пентагона… Ние сме „прилепи“.

— Чувал съм за вас — усмихна се Майк Леонфорте. — „Прилепите“ от „Научната фантастика“, нали?

Беше заобиколен от издължените китайски лица на нунгите, облеклото му не се различаваше от тяхното — комбинезон в защитен цвят, високи ботуши и широк колан. Части от униформата на американските морски пехотинци, използвана по време на Втората световна война. Бяха въоръжени с китайски автомати К-50 — същите като онези в бункера. На реверите им липсваха отличителни знаци. Когато Леонфорте вдигна ръка, До Дук зърна странната татуировка от вътрешната страна на китката му: човешко лице, на което лявата половина беше в естествен цвят и с широко отворено око, а дясната представляваше синьо петно с вертикален полумесец на мястото на окото. Мерна се само за частица от секундата, но До Дук изпита странна възбуда, беше сигурен, че няма да забрави тази татуировка до края на живота си.

— На доста гадове сте видели сметката из тая джунгла — промърмори Майк Леонфорте — Жалко, че трябва да ви убием…

До Дук не каза нищо, тялото на Рок до него се стегна. Продължаваше да изучава лицето на мъжа срещу себе си, сега най-важното беше да разбере какво се е случило с него. Беше чувал за американски офицери, преминали на страната на планинците, но това обяснение му се струваше прекалено наивно за човек като Майкъл Леонфорте. Нямаше кой знае какво да му предложи, усети напрежението на нунгите и разбра, че времето му изтича.

— Моят командир ме прати да те прибера — каза той.

— Това не ме учудва — отвърна Леонфорте. Беше оставил косата си дълга, черна и лъскава — съвсем като на планинците, които го заобикаляха. Брадата му беше акуратно подстригана, макар че едва ли можеше да се вмести в стандартите на американската армия. Бузите му бяха леко хлътнали, очите му бяха ясни и с онзи особен блясък, който несъмнено би разтревожил психолозите на Военното разузнаване. — Откакто онези задници в Пентагона разбраха, че са изпратили неподходящия човек за изпълнението на неподходяща задача, те непрекъснато се опитват да ме върнат обратно…