Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Тук не ми мирише на Чарли — беше заключението на Рок. — Тези играчки са нови, мога дори да се огледам в прикладите им… Чарли не е толкова добре екипиран.

— Знаеш ли нещо за нунгите?

— Достатъчно — кимна Рок. — Бил съм патрул с няколко от тях, все по ръба на бръснача…

— Това тук да ти напомня за тях?

— Не — засмя се Рок. — Нямат мангизи за подобно снаряжение…

— А чувал ли си за Гуай — една по-особена прослойка на нунгите?

— Не — поклати глава Рок. — Защо?

— Джин спомена за тях… Били много гадни копелета.

— Шибани нунги! — изруга Рок.

До Дук сви рамене, миризмата на пари вече беше съвсем отчетлива.

— Тогава кой може да е платил за всичко това? — попита той.

— Много ясно кой. Руснаците или Чичо Сам…

Размениха си продължителни погледи, после Рок бавно поклати глава:

— Наистина ли мислиш, че това има нещо общо с приятелчето Майкъл Леонфорте?

— Може би — въздъхна До Дук. — Никой не може да каже какво се е въртяло в главата на ония типове от Пентагона…

— Но кого сме искали да въоръжим с тази стока?

— Добър въпрос — отвърна До Дук. — На този етап само господин Леонфорте може да ни предложи отговора…

— Ако го открием…

— Нали затова сме тук? — въздъхна До Дук. — Но ако се окаже, че е мъртъв, искам да се върнем тук и да приберем стоката. Можем да й вземем добри пари…

— Дадено — отвърна Рок.

Обърнаха се към изхода, Рок постави тежката си ръка върху рамото на До Дук.

— Собственикът на стоката не може да е далеч — тихо промълви той. — Като нищо вече ни дебне отнякъде…

Побързаха да излязат на чист въздух, тъй като остатъците от бойния газ вече размътваха главите им. До Дук раздели екипа на две, щяха да се съберат отново заедно едва след като селото остане зад гърба им.

После двамата с Рок огледаха околностите на бункера, но не откриха нищо интересно. След десетина минути от противоположния край на селото се появиха фигурите на Ригс и Доналдсън. В същия момент ги връхлетяха мините. Небето над главите им се продъни от пронизителен вой и смъртоносни експлозии.

Доналдсън бе улучен още от първата мина, тялото му хвръкна във въздуха и изчезна в алените пламъци на експлозията. До Дук се просна на земята редом с Рок, очите му напразно търсеха едрата фигура на Ригс. Нунгите не се виждаха никакви, той искрено се надяваше, че вече търсят огневата точка на противника.

Тишината след подобно нападение винаги е тежка и плътна. До Дук внимателно надникна иззад порутената стена, послужила му за прикритие. От Доналдсън не беше останало нищо, с изключение на тъмно петно върху напуканата земя. Откри Ригс сред развалините наблизо, залепен за някакъв бетонен блок. Гърдите му тежко се надигаха и отпускаха, очите му опулено гледаха кръвта, която обливаше долната част на тялото му.

— По дяволите! — изруга До Дук, докато партньорът му надигаше глава да огледа обстановката.

Наоколо продължаваше да бъде тихо. Джин и неговите нунги не се виждаха никъде, сега трябваше да се погрижи за Ригс.

— Прикривай ме — кратко заповяда той, напълни дробовете си с въздух и хукна на зигзаг през откритото пространство. Не проехтя изстрел на снайперист, не го посрещна вражеска пехота… От нунгите нямаше дори следа и този факт сериозно го разтревожи. Какво стана е тях? Малко вероятно беше да са неутрализирали огневото гнездо на противника, просто защото не се чу никаква пушечна стрелба. Дали не са дезертирали?

Тръшна се до проснатото тяло на Ригс, извади от джоба си ампула с морфин и промърмори:

— Всичко е наред, момчето ми. Сега се отпусни…

Още не беше успял да определи колко сериозно е нараняването, когато въздухът стана плътен от писъка на приближаваща се мина. Скочи към крехкото прикритие на някакво оголено скеле, с цялото си тяло усети тежестта на свистящата във въздуха смърт.

Къде, по дяволите са проклетите нунги?

В следващия миг сводът се сгромоляса върху него с противен вой и алени пламъци. Земята под ботушите му потръпна като жива, после се надигна и се стовари отгоре му.

Лежеше неподвижно, напълно замаян. По-късно беше готов да се закълне, че пред очите му се появиха армиите фантоми от неотдавнашния сън, ураганният им огън брулеше листата на дърветата над главата му, собствената му фигура — с маска и стоманена каска, закри кървавия диск на залязващото слънце.

Примигна и видя Рок, надвесил се над главата му. Той го разтърсваше и викаше нещо.

— Какво, какво?