Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Вкарали са те принудително във ВР, нали? — попита Рок.

— Принудително ме вкараха, принудително извървях целия път, чак до другия край… И знаете ли какво открих? Страната на чудесата, съвсем като Алиса от приказката… — от гърлото му се откъсна подигравателен смях: — А някакви шпиончета със смешни псевдоними се опитват да ми дават заповеди! Чували ли сте имена като „Бърборко“, „Лудият шапкар“ и „Червената кралица“?

— Но ти би трябвало да си в плен или в пандиза! — възкликна Рок. — Какво, по дяволите…

— Можеш да забравиш за ВР! — прекъсна го До Дук. — Нали именно шпионите те изпратиха тук? Нали затова те измъкнаха от пандиза? Твоят „Бърборко“ си е въобразявал, че те държи в ръцете си. Или изпълняваш заповедите му, или задникът ти отново гние в затвора!

— Като при това губя вълшебното ключе за 10,001 нощи! — засмя се Леонфорте, но очите му огледаха До Дук с нов интерес. — Да, нещата стояха горе-долу така… Жалко че „Бърборко“ не попадна на когото трябва… Аз съм човек, който отстранява заплахите, а не ги заобикаля. Баща ми успя да ме научи как да се разправям с арогантни копелета… — сви рамене и добави: — Но както и да е… Пратили са ви да ме скалпирате, но аз не мога да си позволя подобен жест… — нунгите насочиха автоматите си в гърдите им: — Време е да си прочетете молитвата, задници!

До Дук реши, че е настъпил моментът за хазартен риск.

— Дори за миг не сме имали намерението да те връщаме обратно — промълви той.

— Много смешно! — озъби се Леонфорте, направи крачка напред и прокара пръст по челото на До Дук. — Пот ли е това, което усещам? — в гърлото му заклокочи насмешка. — Защо тогава сте се домъкнали чак тук, на моя територия?

Ето го потвърждението, което отдавна чакам, помисли си До Дук. Моята територия!

— А защо да те връщаме? — попита на глас той. — Кой иска да отреже главата на кокошката, която снася златни яйца?

Усмивката изчезна от лицето на Леонфорте. Настъпи дълбока, натежала от напрежение тишина. До Дук усети как косъмчетата на врата му настръхват.

— Златната кокошка, значи… — проточи Леонфорте. Вероятно с подобен тон Аладин е изричал вълшебните думички „Али Баба“…

— Разбира се. Нали затова си застанал начело на Гуай — най-бруталната секта на нунгите?

Очите на Леонфорте леко се разшириха.

— Какво знаеш за Гуай? — попита той. — Само слухове и небивалици, нали? Те са дълбоко религиозни люде!

— В момента мисля единствено за Златната кокошка — отвърна До Дук. — Мисля, че това е точното наименование за човек, дръзнал да завладее един от основните канали на Виетконг за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Колко ли е годишният ти оборот, приятел? От името на своя партньор Рок и от свое име смея да заявя, че предпочитаме късче от тази баница, вместо да се занимаваме с глупостите, които ни заповядват онези тилови плъхове!

— Чухте ли го? — извърна се към своите Гуай Майкъл Леонфорте. — Какво нахалство, каква уста! — с рязко движение измъкна тежък армейски револвер 45-и калибър и го притисна в слепоочието на До Дук.

Рок понечи да направи някакво движение, но един от нунгите заби дулото на автомата си в гърба му.

— И през ум да не ти минават подобни глупости! — изръмжа, без да се обръща Майк. После заби поглед в очите на До Дук и тихо добави: — Завесата пада!

Пръстът му бавно натисна спусъка, острото изщракване на ударника прониза мъглата.

Приближил се на сантиметри до лицето на До Дук, американецът зловещо се ухили. После дръпна дулото от слепоочието му и изведнъж го разцелува по двете бузи.

Нунгите прибраха оръжието си и се раздвижиха.

— Добре дошли в Страната на мъртвите — тържествено промълви Майкъл Леонфорте.

В краткия промеждутък между натискането на спусъка от пръста на Леонфорте и изщракването на ударника върху празната камера в главата на До Дук прелетя целият му живот.

Започна със сиянието, излъчвано от хората край него, странната светлина сякаш разтвори плътта им. Той гледаше като омагьосан, сред пулсацията на ярките цветове виждаше единствено душите им, разголени като трупове на мъртъвци върху блестящата с никела си маса на патолога…

После в ушите му прозвуча призивният зов на бялата сврака — далечен, но ясен, сякаш усилен от невидими говорители.

Оказа се, че свраката — голяма колкото пеленаче, е кацнала на рамото му, чисти е клюн дългите си, сякаш фосфоресциращи пера, златночервеното й око е втренчено в него с интензивно любопитство. Ако изграчи, магията ще отлети и сиянието ще изчезне — До Дук беше сигурен в това. Но свраката мълчеше и той остана сред разноцветната, прозрачна светлина.