Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Да — кимна Леонфорте. — „Лудият шапкар“… Мъжът мълчаливо ги наблюдаваше. Беше висок и здрав, главата му почти опираше в покрива на колибата. Пронизителните му сини очи ги гледаха открито и спокойно, но До Дук не допусна грешката да приеме това за безразличие.

— Той беше водач на екипа, тръгнал да ме търси преди вас…

До Дук понечи да попита каква е съдбата на останалите, но навреме разбра, че присъствието на мъжа тук е достатъчно ясен отговор. Беше единственият арестант в затвора на Леонфорте, за другите никои нищо не споменаваше. Просто защото бяха мъртви… Даде си сметка, че за Майкъл Леонфорте няма връщане назад, изведнъж осъзна и последиците от тяхното присъединяване към този човек. Нищо чудно, че се счита за Бог, тъй като беше отхвърлил оковите на всички човешки закони. Беше го сторил с ясно съзнание и открито нетърпение — а така постъпва само човек, който наистина плюе на законите на цивилизацията.

— Какво мислиш да правиш с него? — попита Рок с онзи мек и почти нежен глас, който предвещаваше пробуждането на звяра в него.

— Още не съм решил.

Рок Пристъпи към решетките и заби тежък поглед в очите на Лудия шапкар.

— Аз пък имам някои идеи… — заплашително процеди той.

До Дук не възрази срещу кръвожадните помисли на партньора си, просто защото това щеше да заздрави отношенията им с Леонфорте. Самият Майк също нямаше нищо против. Рок не само щеше да спомогне за влиянието му над бойците Гуай, но и щеше да свърже себе си и До Дук с каузата на нелегалните канали по наистина необратим начин. Освен това искаше да натрие носа на разни типове като Бърборкото, настанили се зад луксозните бюра на Пентагона в Сайгон.

— Когато получат пратка като тази, която ще им приготвя, онези типове доста ще се замислят дали има смисъл да пращат някого подире ни — изръмжа Рок. Нареди на присъстващите в помещението Гуай да вържат Лудия шапкар за една метална рамка край стената, после клекна до главата му и започна да задава въпроси. Това беше уловка, разбира се. Лудият шапкар трябваше да остане с впечатлението, че се интересуват от шпионските тайни, които пази заключени дълбоко в съзнанието си. А истината беше друга — те просто щяха да го обработят както трябва, а след това щяха да го стоварят пред входа на Дирекция „Изток“ за назидание на типове като Червената кралица и други шефове е тъпи псевдоними.

— Лесно ще го убием, но това може да бъде изтълкувано погрешно — разясни тезата си Рок. — Онези плъхове веднага ще кажат, че убийството е работа на Чарли. Затова трябва да им пратим по-ясно и по-недвусмислено послание. Ще му позволим да се върне от Царството на злото и да разкаже на Червената кралица всичко, което е преживял. По този начин ще бъдем в състояние да заблудим Пентагона за своите намерения, при това далеч по-убедително от всичко, което самите ние можем да сторим…

До Дук беше впечатлен от плана на Рок. Без съмнение шпионите ще станат луди, ще бъдат твърдо уверени, че трябва да се намесят в търговията със своите тайни. Защото те отлично разбират езика на парите, за тях няма никакво значение дали си капиталист, или марксист, фашист или анархист… Основа на шпионската дейност винаги е била тезата, че търговията е по-важна от идеологията.

Двамата с интерес наблюдаваха действията на Рок. Лудият шапкар беше разпитван в продължение на часове, върху него се прилагаха както физически мъчения, така и силата на светлината и звука. До Дук бавно потъваше в процеса на инквизицията, наблюдавайки методичните като на университетски професор действия на своя партньор, той отново усети вече познатото настръхване на космите по врата.

Очевидно Рок не беше усвоил уменията на продължителния разпит по време на службата си в пехотата. Държеше се като бик за разплод, успял да се отскубне от веригите в обора и моментално започнал да точи зъбите си в близкия храсталак.

През главата на Леонфорте също минаваха подобни мисли.

— При „прилепите“ ли е усвоил всичко това? — попита той.

— Аз самият никога не съм учил подобно нещо при „прилепите“ — отвърна До Дук.

Бяха в примитивната тоалетна, насочили топли струи в тъмната дупка под краката си.

— Бас държа, че твоят командир знае как да човърка последните остатъци от съзнанието у жертвата си — отбеляза Майк.

— Червото? — учуди се До Дук. — Изключено! Защо иначе би се задоволявал с командването на малка бойна част, вместо да иде в някой кабинетна Пентагона?

— Защото мисли като шпионин — отвърна Майк и се зае да закопчава панталона си. — Иска да бъде по-близо до мястото на действието, да се включва в изпълнението на всяка задача, която си избере, без да му задават излишни въпроси. Освен това никой няма да подозира, че играе някаква роля…