Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Дълго време остана вторачена в лицата на групичката ловци, с напрегнати черти и с уголемени от страх очи, в които се долавяха кървави отблясъци.

Трагедията е там, че животът й свърши именно в Токио, мислеше си Танцан Нанги. Едно място, което й беше съвършено чуждо място, което не разбираше и не обичаше, място, което в крайна сметка стана причина за раздялата й с Никълъс.

Стоеше изправен пред закования ковчег, положен в един от параклисите на „Света Тереза“ — единствената католическа църква в Шинжуку, намираща се на четири преки западно от просторния Мейжидори. Това беше неговата църква, тук беше довел Джъстин, когато тя се беше оказала в безизходица.

За известно време храмът й даде нужната утеха, но това беше отдавна. Напоследък тя не му беше споменавала, че се отбива тук, по всичко личеше, че цялото й време е ангажирано от нейния стар приятел и шеф Рик Милар…

Лицето й под дебелото стъкло на капака изглеждаше спокойно и отпуснато — такова, каквото Нанги не беше го виждал никога. Стори му се, че то се превръща в огледало, в което играят отблясъците на последните събития в живота й… До момента, в който, изправен край тесния път, ням свидетел на усилията на униформени полицаи и пожарникари да извадят останките на Джъстин и Милар от унищожената кола, той не можеше да обхване значението на случилото се нещастие. Нима можеше да знае, че интересът на Милар към Джъстин не е случаен, че е искал да я вземе със себе си в Америка? Нима можеше да допусне, че тя е приела предложението му, като преди това е прекарала нощта с него?

Нанги направи опит да отмести поглед от лицето й, но не успя. Както не успя и да я намрази за това, което беше сторила зад гърба на приятеля му. Тук фактът, че е християнин, не играеше никаква роля — дори да беше убеден будист или шинтоист, той пак щеше да насочи взор към деликатните и многопластови човешки отношения. Защото не можеше да не си зададе и обратния въпрос — какво е сторил Никълъс с нея, за да изпита тя нуждата от любовта и обещанията на друг мъж…

Под свода се разнесе тиха хорова музика, той неволно потръпна. Фактът, че беше записана на лента, съвсем не я правеше по-малко красива и тържествена. Част от отговора на последния въпрос Нанги, разбира се, знаеше: Тао-тао. Той беше усетил нещо, което вероятно беше убягнало на Никълъс — Джъстин изпитваше дълбок ужас от това, в което щеше да се превърне Никълъс, след като разгадае тайнственото наследство на своята майка и тръгне по нейния мрачен път — пътя на танжина… Дори Нанги нямаше никаква представа за тайнствените събития, разиграли се в подножието на връх Ходака, сред ледовете на Японските Алпи. Там, където Никълъс беше овладявал тайната на бойните изкуства под ръководството на Канзацу — неговия сенсей и смъртен враг… Нанги знаеше само това, което можеше да види с просто око — след неизвестните си премеждия сред ледовете Никълъс беше станал друг човек. Затворен в себе си, готов да търси тайната на своя род, без да се страхува от евентуалните ужасни разкрития. Двамата разговаряха на всякакви теми, продължаваха да бъдат близки приятели, които си споделят всичко — тайни и страхове, триумфи и падения. С изключение на Тао-тао, което беше забранена територия.

Нанги можеше да разбере подобно поведение, на моменти дори се възхищаваше от вътрешната дисциплина на Никълъс, но не беше убеден, че и Джъстин мисли така. Никълъс й се доверяваше като на никой друг и това го караше да мисли, че ще разбере всичко около него, че автоматически ще заобича дори Япония. Фактът, че беше сгрешил в това отношение беше не толкова изненада, колкото трагедия.

И ето го крайният резултат, въздъхна Нанги, очите му погалиха лицето под стъкления капак. Това е била нейната карма, но аз трябваше да я отгатна… Бистри сълзи опариха клепачите му, но той не вдигна ръка да ги избърше. Искаше да усети тяхната тежест и топлина, парливите вадички по бузите си. Не само заради себе си, но и заради Никълъс, който отново отсъства и вероятно никога няма да узнае как са протекли последните тридесет и шест часа от живота на жена му…

Облегна се тежко на стария си бастун, драконовата глава се впи дълбоко в дланта му. Но аз бях свидетел на тези часове и не направих нищо , упрекна се той. Ала какво можеше да направи? Кой би го послушал? Кой вярва на това, което му готви съдбата? Стана това, което е било писано.

Хорът премина към страстно кресчендо, професионално обработените гласове на певците изпълниха всяко кътче на огромната катедрала. Акустиката беше великолепна, благодарение на нея изповедниците чуваха дори и най-тихия шепот на грешниците, дошли да се изповядат…