Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Вървеше покрай Потомак, потънал в дълбок размисъл. Въпреки императивния съвет на Макнотън, той все още не беше готов да изостави кораба. Не беше в стила му да остави приятел сам в компанията на вълци, а Гоунт определено считаше Никълъс Линеър за свой приятел. На първо място, защото веднага си представяше какво би казал баща му в подобна ситуация. На второ, но не и на последно — защото беше задължен на Никълъс, оказал му доверие в един изключително труден период от живота му. Откри го сам, веднага след поредната политическа чистка, лишила го рязко от удобната синекурна длъжност в Белия дом.

Беше постъпил глупаво, разбира се. Противно на здравия разум се беше опитал да направи промени в политически формулировки, останали здрави и непоклатими още от времето на Джордж Вашингтон. Така си създаде влиятелни врагове, които побързаха да му затворят вратите на Държавния департамент и Министерството на търговията — двете правителствени ведомства, които нямаха нищо против да подслонят още едно политическо сираче. В замяна му подхвърлиха дребна службица в Министерството на отбраната, където трябваше да прави ревизия на стари оръжейни доставки за Третия свят. Отказа я с възмущение, разбира се.

В онези дни за него не съществуваше друг град, освен Вашингтон. Никълъс беше човекът, който го убеди в противното. При това толкова успешно, че днес на никаква цена не би приел какъвто и да било пост в държавната администрация. Даде си сметка, че му е дошло до гуша от нея едва когато прие предложението на „Томкин-Сато“ и се премести в Ню Йорк. Сега, по странна ирония на съдбата, завръщането му в града на младежките амбиции отново беше свързано с Никълъс…

Отправил поглед към ленивото течение на Потомак, Гоунт разбра, че не може да напусне кораба. Втората вероятност — да потъне заедно с него, според предвижданията на Макнотън — също беше изключена. Но какво остава в такъв случай?

Един път, една възможност. Която беше свързана с откриването на Дейвид Мънч.

И която в крайна сметка реализира. Откри го в един виетнамски ресторант във Фолс Чърч. Преди това се свърза със свой приятел в Пентагона и от него научи, че същия следобед Мънч има уговорена среща в Държавния департамент. Откри Джоси Ранд — стара своя позната, която заемаше една от хилядите асистентски длъжности в министерството. Тя потвърди, че Мънч има среща със заместник-държавния секретар, отговарящ за района на Източна Азия и Пасифика. Но беше категорична, че никой от двамата не се намира в сградата на Държавния департамент.

Двадесетина минути бяха необходими на Гоунт, за да се добере до канцеларията на този заместник-държавен секретар и да се подготви за проникване там. Министерството наподобяваше средновековна крепост, достъпът до него се пазеше от ревниви стражи. Външните хора бяха третирани с насмешка или подозрение, а най-често и с двете заедно.

Шефът на канцеларията на заместник-държавния секретар беше млад мъж с руси коси и приятно лице, който очевидно съвсем отскоро беше започнал да различава въжетата, с чиято помощ би се измъкнал от подвижните пясъци на несигурната си кариера. Беше точно човек за Гоунт, който подходи към него с онзи самоуверен и леко покровителствен маниер, притежание единствено на врелите й кипелите из коридорите на властта. Не забрави да придаде на гласа си и особения, едва доловим южняшки акцент, почти забравен по време на работата му в Ню Йорк.

— Брок Питърс, президентски съветник — представи се той, дари с хладен поглед младшия сътрудник и му протегна ръка. С другата потупа дипломатическото куфарче, взето назаем от Джоси Ранд, и небрежно подхвърли: — Документи от ПСЩ за вашия шеф… — ПСЩ означаваше „Президент на Съединените щати“ — съкращение, до което прибягваха само най-доверените сътрудници на Белия дом.

Шефът на канцеларията скочи на крака с такава готовност, че Гоунт се принуди да скрие усмивката си.

— Ами… Господин заместник-държавният секретар в момента не е тук… — малко объркано запелтечи младежът. — Ако желаете, аз мога да приема материалите и да ги заведа на отчет…

Хладният поглед на Гоунт го накара да млъкне.

— Документите са поверителни, синко — промърмори с леко отегчение той. — Скачай и отивай да го доведеш!

— Но… — шефът на канцеларията притеснено преглътна, адамовата му ябълка се раздвижи: — Господин заместникът в момента е извън министерството, а от Белия дом никой не се обади да предупреди за…