Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— За какво? — преднамерено грубо го прекъсна Гоунт. — За пристигането на секретна информация? Не ставай смешен, синко! Белият дом няма навика да бие камбаната за разпространението на поверителните си материали!

Младежът вече стоеше мирно и очевидно трепереше от страх.

— Разбирам, сър — смотолеви той. — Но аз…

— Ще ти дам един съвет, синко — не изпускаше инициативата Гоунт. — Когато ПСЩ разпраща поверителни материали, той очаква те да бъдат прочетени веднага. Ясен ли съм?

Оказа се, че е ясен. След петнадесет секунди вече разполагаше с името и адреса на виетнамския ресторант, в който Дейвид Мънч даваше обяд на заместник-държавния секретар.

Мястото се оказа каменна сграда с лози, виещи се по високите стени, очевидно някогашна мелница. Наоколо се издигаха вековни дървета, въздухът беше прохладен, някъде наблизо ромонеше поточе. Зад нисък зид се виждаше мелничарско колело, пътеката до входа на ресторанта се извиваше между разкошни климати си и олеандрови храсти.

Вътрешността на заведението беше неестествено мрачна, с каменен под и нисък дървен таван. Покрай стените бяха наредени статуетки на Буда и други виетнамски предмети.

Насреща му се изправи оберкелнерът — висок и слаб виетнамец с непроницаеми очи. Гоунт попита за Мънч, тъй като по всяка вероятност именно той беше направил резервацията. Времето за обяд отдавна беше отминало, повечето от гостите бяха вече на кафе, някои от тях просто лениво си бъбреха, докато келнерите разчистваха масите.

— Съжалявам, но господин Мънч не желае да бъде обезпокояван — отговори със силен акцент виетнамецът. От изражението на лицето му изобщо не личеше, че съжалява.

— Но мен ще приеме — усмихна се Гоунт и дискретно му подаде банкнота от петдесет долара.

— Разбира се — кимна виетнамецът, посочи една малка масичка в ъгъла и бързо се отдалечи по посока на кухнята.

Гоунт пристъпи към бара, поръча си бира и хвърли дискретен поглед към двамата мъже на масичката. Заместник-държавният секретар си личеше от километър. Притежаваше всички атрибути на висш държавен служител, полирани до съвършенство — висока фигура с късо подстригана сивееща коса, извит патрициански нос и хладни сини очи. За разлика от него Дейвид Мънч беше нисък и тъмнокос, с тяло на професионален боксьор. Раменете му бяха приведени, главата протегната напред, устните му бързо се движеха. От цялото му поведение се излъчваше напрежение и Гоунт го усети съвсем ясно. Изпита моментно съжаление, че не трябва да се разправя със заместник-държавния секретар — един добре познат противник, с предвидими и разбираеми реакции…

Стоеше и чакаше, търпелив като Буда, който се усмихваше от нишата над главата на двамата събеседници. В един момент заместникът бръкна в куфарчето си и извади няколко листа хартия, белязани със сините вертикални знаци на поверителните документи. Следователят започна да ги прелиства и спря на четвъртия, очевидно по сигнал на събеседника си. Прочете го бавно и внимателно, после засипа с въпроси човека срещу себе си.

Обядът най-после приключи. Мънч прибра документите в своето куфарче и поиска сметката. Плати в брой и поиска фактура. После се изправи, стисна ръката на заместник-държавния секретар, излезе навън и се насочи към паркинга.

Гоунт го последва, изчака го да стигне средата на извитата пътека и го извика по име. Мънч се обърна и забави крачка. Гоунт се представи, името му предизвика усмивка върху тънките устни на Мънч.

— Какво ви е накарало да дойдете във Вашингтон цяла седмица преди явяването ви пред Комисията? — полюбопитства той.

Гоунт разбра, че човекът насреща му няма никакво намерение да му улесни живота. Пък и защо ли трябва да го има? Неговият бизнес беше да тика носовете на хората в собствените им лайна и това по всяка вероятност му харесваше…

— Една от причините е да разговарям с вас — отвърна Гоунт.

Мънч изсумтя и продължи по пътеката.

— Нямам време — отсече той. — Вече закъснявам за съвещание в Пентагона. Трябваше да си уредите среща чрез секретарката ми.

— Това би било губене на време. От вашия офис твърдят, че постоянно заседавате…

— Нямаше да е зле, ако бяхте се задоволили с тази информация — изръмжа Мънч. Паркингът беше пуст и спокоен, листата на дърветата не помръдваха. Въздухът беше натежал от душна мараня, сякаш късната есен беше решила да се маскира в лято. Но липсата на птичи песни и жужене на насекоми обричаше опита й на неуспех, картината беше сюрреалистична, подобна на театрален декор.