Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Само преди година — уточни Гоунт. — Време, което не е достатъчно дори да се настаниш на нов пазар, да не говорим за производството на сложен и високотехнологичен продукт, какъвто е „Кошерът“.

Следователят изобщо не обърна внимание на аргументите му.

— Срещата със заместник-държавния секретар, която приключи преди малко, беше именно във връзка с този случай. Той ми предостави копия от кодирани факсове на вашия филиал в Сайгон, изпратени до главната квартира в Токио. Цели шест дни са отишли за разшифроването им… Всички те са били свързани с проекта „Кошер“, който в „Сато-Томкин“ е скрит под кодовото название „Чи“ — вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Гоунт: — Излишно е да ми казваш това, което вече зная: проектът „Чи“ се осъществява под прякото ръководство на Никълъс Линеър!

Главата беше поставена върху древна броня, тъмните интелигентни очи гледаха право в човека, който се беше привел над нея и внимателно я изучаваше.

— Доминик Голдони — прошепна Леон Уоксман с ясно доловимо страхопочитание в гласа. — Света Дево, колко дълго съм мечтал да те видя така: тих и спокоен, изпразнен от живот, нагласен като ловен трофей! И ти наистина си трофей! Ех, Доминик, да можеше да видиш свещения полумесец ГИМ в средата на челото си! — смехът му разтърси стените на хотелската стая.

— До Дук, ти ми разказа за ГИМ, след като избяга от джунглите на Лаос… Заряза Майкъл и Рок да грабят това, което принадлежеше на мен! Когато станах ръководител на Огледалото, аз много се надявах да поставя под свой контрол тези гадни дезертьори! — Уоксман замълча за момент, тялото му се разтърсваше от напора на чувствата. — Но Майкъл и Рок още са там, още управляват бизнеса в своя плаващ град… Дори ти не можеш да ги откриеш… — млъкна и ядно прехапа долната си, устна.

— Успях да се добера до тук с цената на огромни усилия — отвърна До Дук Фуджиру и посочи главата с явното намерение да измести темата на разговора от своите провали. — Наистина е смешно! Сложих я в сандък с пирони и тя пътува с още стотици подобни сандъци със строителни материали…

Уоксман се обърна, странна усмивка разкриви чертите на лицето му.

— Примо Дзани… Доминик положително би оценил прякора, който ти измислих… Умният и двуличен венециански слуга… Още едно отражение в Огледалото.

Лицето на Уоксман беше интересно, приличаше на стара реликва, открита случайно в първобитен храм, някъде на края на света. Големите, абсолютно кръгли очи бяха разположени толкова дълбоко в кухините си, че изглеждаха покрити с пурпурна плът. Челото му беше широко и полегато, с характерната за упоритите хора издутина, надвесена над останалата част от лицето точно толкова, колкото стърчеше агресивната долна челюст в края му.

— Виждам, че Флорида ти се е отразила добре… Слънце, плаж, красиви американски момичета… Заслужи си го след всичко, което преживя!

— Бих предпочел Лаос…

— Да. В Холивуд остави доста голяма бъркотия след себе си…

Макар и очевидно старо, лицето на Уоксман не беше отпуснато, липсваха и бръчките… От него се излъчваше сила, но то все пак си оставаше една гротеска. Главно благодарение на прекъснатите нерви под едното око.

— Жената, за която се ожених, беше просто прикритие. Направих това, което трябваше да направя.

Уоксман очевидно прие обяснението, вдигна глава и попита:

— Трудно ли беше да се добереш до Голдони?

— Нещата се стекоха така, че не беше особено трудно…

— Когато нещата опират до Доминик Голдони, те не могат да бъдат лесни — поклати глава Уоксман и очите му сякаш се разшириха. — Не е зле добре да запомниш това.

— Защо? Той е мъртъв, всичко свърши — До Дук се намести удобно върху старото канапе в стил Луи XV, чиято износена тапицерия все още хвърляше бледи златни отблясъци.

— Вярно, че е мъртъв, но не всичко е свършило… Ще свърши едва когато поема в свои ръце властта, която притежаваше — Уоксман вдигна ръка, на китката му проблесна татуировка, изобразяваща човешко лице, разделено на две вертикални половини. На едната беше изрисувано око, а другата — напълно тъмна, беше прорязана от полумесец. — Онези мръсници от фамилията не искат да се откажат от тази власт… Но той беше последната мъжка издънка. Останаха две сестри и дъщерите му… Нищо работа, направи крачка встрани, хвърли един поглед към главата, после отново се върна на мястото си. — Не, най-много ми харесва, когато ме гледа право в очите…