Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Усетих го там, в палацото. В затворено пространство човек като него не може да не бъде усетен от човек като мен… Беше започнал да концентрира силата си — онези странни ритмични пулсации, помниш ли?

— Не бих могла да ги забравя, дори да искам — потръпна тя и придърпа дрехата около тялото си.

Той я насочи към навеса на близкия вход, тъй като дъждът наистина се беше усилил. Традиционните опашки от туристи пред Академията ги нямаше, бюджетните ограничения бяха принудили управата на музея да го затваря още по обяд. Сега на стъпалата пред входа имаше малка групичка студенти с маратонки и раници, които чакаха да превали.

— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябваше да открия срещу какво сме изправени. Трябваше да го изпитам, както той изпита мен… Направи опит да ме изтласка на удобна за себе си позиция, да провери с какви похвати разполагам… Не му позволих това.

— Браво на теб!

Тя започна да му обръща гръб, но Никълъс я сграбчи за лакътя.

— Нищо не разбираш!

— Точно така! — гневно извика Челесте. — Набута ни в капана, без дори да имаш представа за силата на противника си! Той можеше да те победи, можеше да убие и двама ни! Господи, Що за човек си ти? Как е възможно да поемаш подобен риск?

— Струваше си — поклати глава Никълъс.

— Никой риск не струва колкото…

— Моля те да ме изслушаш — прекъсна я с настоятелен глас той. — Човекът, изпратен срещу Микио Оками, не е обикновен убиец на Якудза… — концентрира вътрешните си сили, блокира съзнанието й, принуди я да се замисли над това, което казваше: — В едно си права — човекът, който ни постави капан, е безкрайно опасен. Владее познанията на месулетите — най-старите магьосници на света. Техните умения са пряко свързани с човешкия дух, често надхвърлят всичко, което знаем за влиянието върху психиката. Разбираш ли това, което ти казвам?

В очите й се появи странна светлина. Тази, която ранобудните зърват само за миг на хоризонта, малко преди изгрева.

— Легендите твърдят, че месулетите са били в състояние да се докосват до елементарните космически сили, онази божествена закваска, от която е била създадена вселената…

— Луд ли си? — потръпна Челесте. — Според теб излиза, че това не са били хора, а богове!

— Наистина са били почти богове — кимна Никълъс и стисна ръката и. — И един от тях е бил изпратен тук! Защо? Ако Оками-сан е прав, целта му е една — да го убие…

— О, Господи!

Разстоянието до къщата на Оками изминаха тичешком. Челесте отвори портала със собствения си ключ, насочиха се към входа на сградата. Водите на канала тъмнееха на крачка от тях, студеният дъжд продължаваше да се лес като из ведро, вятърът клатеше клоните на крушовото дърво. Плочите на вътрешното дворче бяха покрити с алени листенца, обрулени от рози и бугенвилии. Приличаха на капки кръв.

Ръцете на Челесте видимо трепереха, имаше проблеми с отключването на входната врата.

— Оками-сан! — извика от прага тя. Палацото тънеше в мрак. — Господи, закъсняхме!

Хукнаха нагоре по широкото стълбище към мецанина. Високите прозорци към Канале Гранде зееха отворени, в дневната цареше кучешки студ.

Челесте изтича към подиума в дъното, коленичи на възглавниците и надникна през прозореца.

Нямаше смисъл да я пита дали го вижда. Тя рязко се дръпна навътре и затръшна прозореца.

— Няма го — прошепнаха пребледнелите й устни, после в очите й се появи обвинителен блясък: — И това ли знаеше предварително?

Никълъс бавно кимна с глава.

— Щях да усетя присъствието на месулет, дори да е било преди време — отговори той. — Особено ако е убил Оками-сан.

— Казваш го с такова спокойствие!

— Такива са фактите, Челесте.

Тя продължително го изгледа, в погледа й личеше неодобрение. После стана и се спусна по трите стъпала към основното помещение.

— Ще се заема с този етаж, ти прегледай долу.

— Няма смисъл — поклати глава Никълъс. — Той е тук.

Кръвта се оттегли от лицето й, пръстите се свиха в малки, стегнати юмручета.

— Жив ли е? — извика. — Какво ти нашепва проклетата магия?

Ето каква била работата, въздъхна в себе си Никълъс. Тя се страхува не само от Тао-тао, а и от него самия.

— Нищо не си схванала отвърна той. — Това не мога да го зная…

— Тогава направи нещо, за да го научиш! — цялата трепереше, вените по дългата й шия бяха издути от най реже ние.

Той преодоля разстоянието, което го делеше от нея.

— Ще го научим двамата — рече.

Тя вдигна глава да го погледне, в очите й се четеше съмнение.