Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част I)

Словесен двубой с виетнамски полицай беше последното нещо на света, от което Нанги се нуждаеше в момента. Още повече, че човекът насреща беше единствената му връзка със Сайгон и загадката около живота и смъртта на Винсънт Тин.

— Как стигнахте до извода, че става въпрос за нещастен случай? — попита с примирителен тон той.

— Моля?

— Питам какво ви кара да изключвате вероятността за насилствена смърт — поясни Нанги. — За убийство?

— Честно казано, аз не изключвам подобна вероятност, господин Нанги. Но смъртта ще бъде регистрирана като нещастен случай. Няма свидетели, нищо не показва, че в склада е имало и други хора… Сам разбирате, че предвид обстоятелствата на смъртта, аутопсия също не е възможна… — в слушалката прозвуча дълбока въздишка, после полицаят добави: — За съжаление не разполагам нито е достатъчно хора, нито със средства, за да проведа едно задълбочено разследване. Вълната на престъпността в тази страна е огромна и продължава да расте, едва ли можете да си я представите според вашите стандарти… Страхувам се, че заедно с капитализма тук се завръща и едно открито пренебрежение към законността…

— Искате да кажете, че не сте в състояние да сторите нищо?

— Вече трябва да приключвам, господин Нанги. Съжалявам за смъртта на вашия служител.

— Ако отделите още един миг, господин старши инспектор, ще ви прехвърля на секретарката ми за подробностите по погребението…

— Подробностите вече са уредени от семейството на господин Тин, уважаеми сър…

— Господин Тин няма семейство! — остро отвърна Нанги. — Кой е прибрал тялото?

— Един момент, сега ще ви кажа… Ето — човек, представил се за брат на господин Тин… Дал е препоръки от компанията „Авалон ЛТД“ със седалище в Лондон — Ван Киет изпусна дълбока въздишка и продиктува името. — Вече наистина изчерпах лимита си за международни разговори, господин Нанги. Дочуване.

Нанги втренчено изгледа слушалката, бездиханна като Винсънт Тин, там, в далечния Сайгон…

— По всичко личи, че е била направена в нощта на първата ни среща — промърмори Никълъс и почука с пръст по черно-бялата фотография. — Знаеш ли нещо за това?

— Не — отвърна Челесте. — Бих се обзаложила, че наоколо нямаше никой, взех всички предохранителни мерки…

— Снимката е направена с телеобектив, от голямо разстояние — каза Никълъс. — Това личи от разделителната способност и сивотата… Бил е използван апарат с голяма скорост на снимане.

— Но как се е озовала тук? — попита тя. — Нима Оками-сан е знаел за нея?

— Много вероятно — кимна Никълъс и продължи с огледа на кабинета. Скоро приключи и се върна на мястото, където откриха фотографията.

— Има нещо странно — промърмори той и отново се втренчи в гланцираната хартия. — Всичко е обърнато с краката нагоре, няма дори един цял документ… С изключение на тази снимка. Не бих казал, че това се дължи на небрежност… — пръстите му внимателно опипаха прегънатия картон. — Виж как акуратно е препъната… Почти като скулптура „оригами“…

— От което следва, че е била оставена нарочно, така ли?

— Точно така — кимна той и прибра снимката в джоба си. — Вероятно от Оками-сан, който е искал да ни насочи…

— Към какво? Нима предварително е знаел мястото, на което ще бъде отведен?

— Челесте, той отлично съзнаваше, че е белязан. А аз започвам да си мисля, че е знаел и кой точно е изпратен по следите му… Положително е имал представа и къде ще бъде отведен.

— Но с какво ни помага тази снимка? — попита тя. — На нея съм само аз…

— Да си пътувала някъде по поръчка на Оками-сан?

— От време на време отскачам до Бурано, той поддържа делови отношения с няколко фирми там…

— Добре — въздъхна той. — Бурано е една възможност.

— Страхувам се, че нищо няма да излезе — поклати глава Челесте. — Оками-сан има много приятели там, а и островчето е малко. Рибарите се познават помежду си, едва ли някой ще посмее да укрива отвлечен човек…

— Какво още виждаш на снимката?

— Вътрешността на храма Сан Белисарио.

— Точно така. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…

Стигнаха Кампиело ди Сан Белисарио за около двадесет минути. Пътят им минаваше през Еврейския квартал, по мнението на мнозина — най-бедната част на Венеция. Но Никълъс го видя само като по-различен, което беше напълно естествено. Сравнени с готическите катедрали и византийските палати на Венеция, тукашните жилищни сгради и синагоги изглеждаха голи и паянтови, лесно можеха да бъдат взети за бедни от хора, които не познават историята на еврейския народ. Евреите са били принудени да крият дълбоко своите радости в живота, особено богатството си. В самия Торах — най-святата книга на тяхната религия, категорично се забранява демонстрацията на богатство и власт.