Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Тя наклони глава:

— Ас какво по-точно се занимавахте?

— Бях детектив в отдел „Убийства“.

— Значи съвсем по специалността…

— Какво искате да кажете?

— Я стига! — изсмя се в лицето му тя. — Детектив или дявол знае какъв, вие сте тук заради убийството на брат ми! И точно за това убийство искате да говорите с Тони!

— Но него го няма — вдигна рамене Кроукър. — Което може би означава, че трябва да си поговоря с вас…

— Нямам какво да кажа. Дом е мъртъв и всичко е приключено.

— За мен не е — поклати глава Кроукър и с крайчеца на окото си проследи движенията на едър младеж с осанка на телохранител, който вървеше близо до оградата на имението и гледаше насам. — Възложено ми е да открия убиеца и да го предам на правосъдието.

— Жив или мъртъв, нали? — попита тя и спря поглед на изкуствената му ръка.

— Зависи от реакциите му в момента, в който го открия — отвърна Кроукър, вдигна биомеханичната протеза и размърда стоманените пръсти пред лицето й.

Тя ги разгледа един по един, докосвайки ги леко и деликатно — като творец, изправен пред макета на недовършена скулптура.

— Изглеждат опасни — прошепна.

— Което не им пречи да вършат и фина работа — подхвърли Кроукър и измъкна тънко стоманено острие от показалеца си.

Тя премести поглед върху лицето му и попита:

— Промени ли ви?

— Кое?

— Тази… тази ръка.

— Защо трябва да ме променя?

Маргарет отклони вниманието си към бодигарда и мигът отлетя. Онзи се беше спрял и палеше цигара.

— Хей, да не забравиш да прибереш фаса в джоба си — подвикна му тя, после се извърна към Кроукър: — Изглеждате убеден, че ще откриете убиеца на Дом…

— Ще го открия.

Тя му отправи продължителен поглед, но слънцето светеше в очите й и той не успя да разбере дали в този поглед има нещо повече от обикновено любопитство.

— Мисля да поостана малко… — Тя се извърна и тръгна по пътеката, която обикаляше къщата. — Не очаквайте да ви поканя вътре, защото имам майстори. Сменят паркета, всичко е покрито с найлон…

— Не се притеснявайте.

— Споменахте някакви колеги — спря се тя и натика ръце в джобовете на жилетката. — За кого работите?

— Проклет да съм, ако знам — изтърси той и се усмихна на озадаченото й изражение. — Предполагам, че за Федералното бюро, случаят придоби общонационална известност…

— Я не ме будалкайте! — извърна се рязко тя. — Брат ми имаше общонационална известност и ФБР му целуваше задника години наред!

— Странно, аз пък си представях, че е обратното, особено накрая…

— Ха! — тя беше спряла пред подстригана азалия, която не изглеждаше особено свежа. Изящните ръце пипаха сръчно, той остана с чувството, че така се справя с всичко, до което се докосва. — Знаете твърде малко, за да бъдете агент на ФБР!

— Може би, но изгарям от желание да попълня празнотите в познанията си.

Тя се изправи и го погледна:

— Странно изказване, обикновено повечето агенти знаят всичко и си имат собствени теории…

— Какво имате предвид?

— Ами това, че неусетно започват да проявяват лично отношение. По цял ден се мъкнат след разни хитри типове, които носят костюми за 3000 долара, возят се в БМВ-та и живеят като царе. Това им се отразява на психиката пробожда ги като нож в сърцето… И започват да си мислят: този ще го катурна, онзи ще натикам в кафеза… — на лицето й се появи крива усмивка: — Става нещо като спорт. Важното е да отбележиш точка, иначе скуката те съсипва. Затова трябва да проявиш лично отношение… Ето така действат тези федерални агенти… Избират си някой и му отделят цялото си внимание. Просто за да се отърват от скуката… — хвърли му кратък поглед: — Мислите, че фантазирам, нали?

— Не.

Бяха стигнали задната част на къщата, оттатък покрития басейн се виждаха фигурите на двама мъже, изправени между дърветата. Бяха близнаци с двойката, която го беше спряла на входа на имението: едри здравеняци с бдителни очи и бързи реакции, вероятно бивши пандизчии, наети за бодигардове. Единият държеше млад ротвайлер на дълга стоманена верижка. Песът наостри уши и изпъна верижката. Вниманието му беше привлечено от Кроукър, застанал прекалено близо до собственичката на имението. Точно нея го бяха обучавали да пази и закриля.

Кроукър гледаше кучето и си мислеше за досието на семейство Де Камило, което Лилехамър извади от компютъра по време на полета с военния самолет.

Във въздуха се усети нещо по-различно от аромата на ранната есен. Сладко-горчивата миризма на окапали листа не можеше да прикрие натрапчивото присъствие на промяната.