Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Това не е същото куче, нали? — импулсивно попита той.

— Моля?

— Имали сте ротвайлер на име Цезар, но този е друг…

— И какво от това?

— Какво стана с Цезар?

Маргарет не отговори, очите й гледаха някак особено към кучето.

— Цезар умря — промълви след известно време тя. — Вероятно е изял някоя отровена полска мишка…

— Сигурно не ви е било лесно да го понесете…

Тя се извърна към него, бузите й внезапно пламнаха:

— Не ми беше лесно да понеса смъртта на брат ми! А това… — ръката й небрежно се размаха във въздуха: — Това е просто едно шибано куче!

Ротвайлерът се закова на място и наостри уши, вероятно привлечен от промяната в гласа на Маргарет. Но злобните му жълтеникави очи бяха заковани върху Кроукър.

Тя отмести поглед от кучето и се усмихна:

— Мъртъв сте, ако направите дори само едно движение.

— Благодаря за предупреждението.

Тя издаде тих гърлен звук и песът се отдръпна. Козината на врата му продължаваше да е настръхнала, но Кроукър вече пет пари не даваше за пламтящата злоба в очите му.

— Вече всичко е наред — подхвърли Маргарет и отново тръгна напред. — Но все пак трябва да бъдете внимателен. — Ще запомня, че не трябва да ви стряскам в присъствието на кучето!

Продължиха напред, към алпинеум, засаден с гъсти глицинии, сред които се издигаше каменна статуя на Посейдон — бога на моретата. Краищата на тризъбеца в ръката му изглеждаха остри като бръснач. Горилите с кучето ги следваха на дискретно разстояние, съвсем като охраната на кралска особа.

— Не вярвам съпругът ми да прояви желание за разговор е вас…

— Очевидно — кимна Кроукър. — Не го обвинявам…

Стигнаха алпинеума. Слънчевите лъчи прорязваха храсталака, скамейки от бял камък с позеленели от влагата крака се виждаха от двете страни на тясната пътечка.

— Но вие сте по-смела от него и разговаряте с мен…

— Така се случи — засмя се Маргарет. — Просто ме хванахте у дома…

Седна на най-близката скамейка, той се облегна на ствола до нея.

— Предполагам, че господин Де Камило е решил да направи свое разследване за убийството на брат ви. Нали вече е капо …

— Съпругът ми е юрист с добра клиентела. Лесно можете да получите съответната информация.

— Не е нужно — сви рамене Кроукър. — Половината агенти на ФБР и Министерството на правосъдието са се занимавали с практиката на мъжа ви.

Тя го погледна с премрежени очи, изведнъж му се стори далеч по-беззащитна.

— А вие е какво се занимавате?

— Вече ви казах. Искам да заловя убиеца на брат ви.

— Защо? Какво ще спечелите? Удоволствието да се ровите в мъката на хората? И вие ли сте човек на мафията като три четвърти от федералните агенти?

— Ще ви отговоря съвсем честно — въздъхна Кроукър. — От време на време, когато ми стане скучно, обичам да закова някой гаден убиец…

— Но вие живеете в Ню Йорк — град, в който убийства се регистрират всяка минута! Заловете се с някое от тях, мястото ви не е тук!

— Не става — поклати глава Кроукър. — Убийството на брат ви е по-особено и именно с това ме привлича…

— Пак опираме до известността — погледна го с отвращение тя. — Той беше кръстник на мафията, най-едрата риба, попадала в мрежата на ФПЗС… Мога да ви разбера.

— Не, не можете.

Тя внимателното погледна, зад гърба й се виждаше напрегнатата фигура на ротвайлера, изпънал до крайност веригата си. Водачът му беше скрит зад гъстата зеленина.

— Каза ли ви някой как точно е бил убит вашия брат?

Отвърна му тишина, звънтяща и напрегната като след оглушителен изстрел.

— Показа ли ви някой снимките на това, което е останало от…

— Престанете! — извика тя и рязко скочи на крака, ротвайлерът изпусна гърлено ръмжене.

Кроукър бавно вдигна ръка и извади кафяв плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Мисля, че трябва да видите това…

— Не! — предните лапи на звяра задраскаха по чакъла на пътечката. — Не искам! — но очите й останаха заковани върху плика: — Нима мислите, че нямам желание да видя убиеца на брат си изправен пред съда?

Той знаеше, че сега много трябва да внимава.

— Точно този въпрос се появи в главата ми преди малко, в началото на нашия разговор… Сега вече мисля, че зная отговора… — тя се оказа по-умна, отколкото беше очаквал.

Ръката й не трепна, когато пое плика. Отпусна се обратно на пейката и го сложи в скута си.

— Получихте го от мен, нали? — промърмори сякаш на себе си Маргарет. — Пръстът на съдбата ви срещна точно с мен…