Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Неговата майка беше от Сицилия — отвърна Маргарет. — Но не и моята.

Ротвайлерът скочи напред толкова рязко, че водачът му за малко не се просна по очи. Разкрачил задните си крака, той стискаше някакво зверче с предните си лапи. Катеричка или полска мишка… Огромните челюсти се раззинаха, чу се рязко изщракване. Главата на животинчето бе смазана. Маргарет наблюдаваше сцената с умерено любопитство, без да проявява възхита или отвращение. Със същото изражение на лицето, с което беше посрещнала и него при приближаването му през зелената морава.

— Значи сте познавали Джини Морис — подхвърли Кроукър.

— Не съм казала такова нещо — отвърна тя и се огледа наоколо. Сякаш се опасяваше да не я подслушват. — На практика знаех коя е, просто защото имах информация за всичките му любовници. Дом споделяше всичко с мен…

— От това следва, че сте знаела и за секретната квартира на ФПЗС…

— Не. Предупредих Джини да е готова и това беше всичко. Останалото свърши Дом…

— Пресвети Боже! — въздъхна той. Сега вече знаеше защо тази жена плака над снимките на убития си брат. Защото му беше помогнала да наруши правилата за сигурност на ФПЗС и с това беше улеснила убийството му.

— Доминик беше… различен в много отношения — промълви тя. — В любовните си похождения много приличаше на Джон Кенеди — те просто бяха по-силни от него… Мисля, че това е болест с точно определен медицински термин: сатирнада.

— Искате да кажете, че брат ви е имал нужда от фусти така, както наркоманът — от опиат?

— И друг път съм чувала подобна формулировка — отвърна тя, изчака потъването на плячката в устата на ротвайлера и хладно го изгледа: — Не забравяйте, че сте мой гост, детективе. Предлагам да се отнасяте с дължимото уважение към паметта на брат ми.

Той искаше да я шокира, да предизвика още една необмислена реакция. В началото не я прие сериозно, беше склонен да мисли за нея като за обикновена жена-декор, в типично италиански стил. Но тя се оказа съвсем различна, това го накара да се усъмни в предварителната си нагласа и оценка на триъгълника Доминик — Тони — Маргарет.

Беше приел като предварително условие факта, че Тони де Камило е довереник на Доминик Голдони, просто защото са били приятели от деца. На пръв поглед този сценарий отговаряше на истината, още повече, че Дом беше определил за свой наследник именно Тони. Но колкото по-дълго разговаряше с Маргарет, толкова повече нарастваше убеждението му, че двамата мъже не са били чак толкова близки. Един друг въпрос започна да взема превес. Точен и напълно логичен: след като Дом се е доверявал на Маргарет за любовните си похождения, може би й се е доверявал и за други неща?

— От дълго време живея сам, това вероятно се е отразило на възпитанието ми — промърмори на глас той.

— Сам по улиците на Ню Йорк? — вдигна глава тя.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Разбирам вашия намек, госпожо Де Камило. Моля да ме извините. Бих се радвал, ако ме наричате Лю… Детектив звучи малко…

— Безлично, нали?

Той отново се разсмя, изведнъж му стана приятно да бъде в нейната компания.

— Добре — въздъхна тя. — Ще ви наричам Лю, но при условие и вие да ме наричате Маргарет…

— Съвсем справедливо — кимна той.

— Гладна съм — рече тя. — Да идем да похапнем някъде.

Тръгнаха с нейния спортен „Лексус“, отзад през цялото време ги следваше един „Форд Таурус“. Кроукър хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че горилите са оставили проклетия ротвайлер в имението.

Маргарет шофираше бързо и майсторски. Знаеше всички места, на които се криеха полицаите от пътната полиция, и навреме отпускаше педала на газта. След десетина минути спряха пред един от онези ресторанти с фалшиви позлатени фасади и дебело меню, съдържащо описанието на правена на конвейер храна — сякаш в някаква огромна кухня-майка, обслужваща стотици еднакви на вид заведения, пръснати из Лонг Айлънд и Куинс.

Собственикът — мургав и дребен мъж, чиято родина би могла да бъде всяка средиземноморска страна, забърза към огромното, облицовано с тъмнозелен винил сепаре, в което имаше място най-малко за шестима дебелаци.

— Добър ден госпожо Д. — поздрави почтително той. — Какво бихте желали да ви предложим?

— Поръчайте си спагети — посъветва го Маргарет, без да разгръща менюто. — Това е единственото нещо, което приготвят на място…

— Бутилка „Валполичела“ за сметка на заведението — светна лицето на собственика.