Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част I)

Освободен от лустрото на пищната готическа и византийска архитектура, тук човек беше в състояние да улови пулса на живота. Наоколо висяха тежките завеси на вековната история, прекрасни като гениална стенопис, но животът между тях беше искрен и непосредствен — това, което всеки от нас изпитва на гърба си.

Малкият площад пред храма Сан Белисарио беше пуст, в далечния му край помръдна фигурата на съсухрен старец. Той ги погледна, на лицето му се появи измъчена усмивка. Миг по-късно изчезна зад висок дървен портал.

— Мога да кажа само едно — прошушна Никълъс. — Дотук никой не ни проследи. А дали Оками-сан ще се окаже в църквата… — сви рамене и остави изречението си недовършено.

— Оттук — каза Челесте и го поведе към мостчето, прехвърлено над тесен канал. Именно от него се беше насочил към задния вход на храма при първата им среща, спомни си Никълъс. Сега влязоха през същата врата.

Над главите им увисна тежестта на вековете. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян, мухъл и призрачно присъствие. Намираха се близо до водите на канала и влагата се чувстваше съвсем осезаемо. Плочите по краищата на просторното помещение бяха зеленясали.

Челесте го поведе по тесен коридор с дървени подпори, който свършваше пред каменно стълбище. Озоваха се на приземното ниво на храма, под готическия свод, непосредствено до Schola Cantorum. Тя се спряна предварително избрано място и поиска снимката. Разглежда я внимателно в продължение на няколко секунди, после кимна с глава и му я подаде.

— Стояла съм точно тук — прошепна тя.

Никълъс мълчаливо кимна.

— Усещаш ли нещо? — попита тя. — Присъствието на Оками-сан или на онзи, който ни следеше?

Той замръзна на място и напрегна сетивата си. В душата му бавно нахлуха незабележимите вибрации на храма. Подобно на диапозитиви под светлината на прожектора, в съзнанието му започнаха да се мяркат сцени от далечното минало. Храмът — такъв, какъвто е бил в първоначалния си вид, лицата на хората, които са го съграждали… лицата на техните наследници… Пепелища, после повторно съграждане… Цикладийци и финикийци, гърци и римляни… Представители на различни азиатски малцинства, смесени с тях. За да се получи в крайна сметка етническата общност, наричаща себе си венецианци…

Това място е било свято за тях — той ясно виждаше линиите на властта, излизащи от него във всички посоки на света — като спиците на дървено колело. Една отдавна отминала и забравена власт, съществуваща единствено в спомените на проповедниците и молитвите им, отправени към Бога… Но мястото беше свято и сега, притегателната му сила беше огромна, присъствието и се чувстваше навсякъде…

Бил е привлечен насам. Това беше първата мисъл на Никълъс, отпуснал се върху вълните на неуловимите вибрации. Той също е усетил светостта и притегателната сила на това място, пожелал е да се слее с нея…

— Кръв! — внезапно извика той. — Виждам кръв!

— Къде? — хлъцна Челесте.

— Насам!

Втурнаха се в Schola cantorum, прекосиха я и се насочиха към тесния коридор отвъд, изпълнен с тесни килийки, изсечени направо в скалата. Започнаха да ги проверяват една по една, светлината от запалените в коридора факли ставаше все по-слаба… В първата имаше покрит със сламеник нар, над него бяха опънати тънко одеяло и груб ленен чаршаф. Това наистина беше килия. Второто помещение се оказа нещо като склад. Купища ноти за църковния хор лежаха върху дървени каси със свещи, светена вода и бутилки вино за причастие.

Третата килия беше тъмна и на пръв поглед празна. Миризмата на мухъл липсваше, заменена от острия мирис на силен препарат за дезинфекция.

— Тук няма нищо — прошепна Челесте.

— Но миризмата на кръв става още по-силна — поклати глава Никълъс, за миг затворил очи.

— Може би са се опитали да я прогонят с препарата?

— Може би — кимна той и се отмести от средата на помещението. Сякаш изведнъж се стопи в дълбоката сянка край стената.

— Никълъс?

Отвърна й ужасяваща тишина, косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Челесте, ела тук… — гласът му прозвуча някъде отдалеч, сякаш изведнъж беше попаднал в далечния край на огромна пещера. Тя се насочи натам и го видя, изправен до стената. Силуетът му помръдна и за миг се разпадна — сякаш беше неясно отражение. В следващия миг вече беше до него, изпита чувството, че е прекрачила в ириса на огромно, блестящо око. Обърна се да погледне назад, входът на килията й се стори отдалечен на десетки метри.