Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Никълъс беше вдигнал ръце високо над главата си, дланите му опираха в каменната стена.

— Трябва да е някъде тук — промърмори той, наблегна с цялото си тяло, от устата му се откъсна тежко изпъшкване. Стената изведнъж помръдна, Челесте нададе неволен вик на ужас. По-точно помръдна само част от стената, двамата бавно пристъпиха в тайния проход, който зейна сред каменните блокове.

Озоваха се в миниатюрна градина. Високите каменни стени бяха покрити с цъфнали клематиси, сред тях проблясваха свежите листенца на други пълзящи растения. В клоните на японско дърво гинко цвъртяха птички, бял като скелет, стволът му се извиваше нагоре и чезнеше високо над зида.

Земята в краката им беше влажна, от нея се излъчваше задушливият аромат на късна есен. Дъждът беше спрял. Лъчите на слънцето стигаха дотук бледи и разсеяни, човек оставаше с чувството, че се намира в девствен лес, на хиляди километри от цивилизацията…

В центъра на градината имаше стара пейка от ковано желязо, обърната е гръб към тях. Земята под краката им беше зелена и пружинираща, Челесте разбра, че всъщност стъпват върху мъх. На метър от главата й пропя птичка, после настъпи тишина. Оттатък дебелите каменни стени се чуваше мекото пошляпване на водата в близкия канал.

— Виж!

На скамейката лежеше ритуална венецианска маска, счупена през средата. Беше покрита с току-що засъхнала кръв.

Челесте тихо извика.

— Това е моето домино! Същото, което ми даде Оками-сан преди срещата с теб!

— Откъде знаеш, че е то? — вдигна вежди Никълъс. — Във Венеция има поне десет хиляди като него…

— Моето беше ръчна изработка, подписано от майстора — отвърна тя. — Подписът му трябва да е там, от вътрешната страна…

Никълъс се наведе да погледне.

— Не съм на това мнение — поклати глава той.

— Какво прави моята маска тук, Никълъс? — попита уплашено тя. — Защо е покрита с кръв? Чия кръв е това? На Оками-сан?

— Бих искал да зная това — поклати глава Никълъс. После клекна и извади снимката, която бяха открили в кабинета на Оками. Челесте стори същото.

— Ето, тук си с маската, която открихме… Вероятно в нея се крие загадката за местонахождението на Оками-сан… — замисли се за миг, после попита: — Какво ми разказваше за произхода на думата „домино“ в онази нощ?

— Идва от латинското Benedicamus Domino, което означава „глава на Бога“. Според мен древните венецианци са искали да иронизират своите двулично набожни управници. Защото по време на Карнавала те са се занимавали главно с разврат…

— Латинското наименование не е ли архетип на нещо, което по-късно се появява и в италианския език?

— Все пак не мога да бъда сигурна, не познавам достатъчно добре историята на Maschere… Има само един човек, който може да ни каже всичко, свързано с маските на Венеция и в частност за моето домино. Това е човекът, който ги прави.

Лю Кроукър зърна за първи път в живота си Маргарет Голдони де Камило отвъд просторната морава, зелена и сочна като през лятото. Може би благодарение на този цвят — ослепително свеж и блестящ под отвесно падащите лъчи на обедното слънце — гледката придобиваше една особена интензивност, превръщаше се в нереален и незабравим обект, сякаш напълно освободен от законите на земното притегляне.

Най-напред зърна облак тъмна, леко чуплива коса, която му напомни за студен джаз и двойно еспресо в някакъв отдавна забравен бар на Гринуич Вилидж. После, дочула стъпките му по посипаната със ситен чакъл пътека, тя се обърна и му даде възможност да оцени съвършената линия на носа и решителната брадичка. Очите й гледаха хладно и с леко любопитство, очакваната враждебност липсваше.

— Нямате късмет — каза Маргарет Голдони, когато той стъпи на терасата. Беше облечена в шарена, плетена на ръка жилетка, на краката си имаше черни гамаши и ниски ботушки. От ушите й висяха златни обици, изработени от стари римски монети, на пръста й проблясваше едър брилянт.

— Защо?

— Съпругът ми не е у дома.

— Но в разговора по телефона е обещал на колегите да ме чака…

— Тони е сицилианец — сви рамене тя. — Или уважава хората, или пет пари не дава за тях…

Кроукър я изгледа и неволно се запита какво ли мисли за съпруга си. Беше произнесла думата сицилианец през стиснати зъби, като обидно прозвище…

— Което означава, че за мен не дава пет пари, така ли?

— Вие сте ченгето, вие ще кажете.

— Бях — отвърна с усмивка Кроукър. — Централното полицейско управление на Ню Йорк. Но това беше отдавна.