Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Може би си прав — вдигна панталона си До Дук. — А може би виждаш шпиони на всяко срещнато дърво…

— Ще ти кажа нещо, приятел — промърмори Майк Леонфорте, докато се връщаха към затворническата килия да присъстват на продължаващите мъчения. — В нашия бизнес е по-добре да търсиш шпиони по дърветата, отколкото да забравиш за тях. Иначе лесно ще се окажеш осъден от военен трибунал и екзекутиран, едва ли ще имаш време за защитна реч…

Влязоха в колибата. Въздухът тежеше от вонята на пот, страх и изпражнения. Виждаха само гърба на Рок, гол и мокър от пот. Огромните му мускули мърдаха като живи.

В ръката си държеше нож с късо острие, с точни и прецизни движения на хирург движеше това острие по лицето на Лудия шапкар.

Чул влизането им, Рок надигна глава:

— Искам да бъда сигурен, че никога няма да забрави това, което искаме от него — изръмжа той. Думите му бяха придружени от противно, смразяващо кръвта съскане, после ги последва тихо стенание и напрегнато, почти животинско дишане. До Дук пристъпи напред и видя точно с какво се е заел партньорът му. Зъбите на Лудия шапкар бяха здраво стиснати, между тях с мъка си пробиваха път сподавените степания…

Това беше достатъчно. До Дук кимна на Леонфорте и двамата напуснаха вонящата хижа. Навън се свечеряваше, времето беше изключително задушно.

— Трябва да се разберем с Гуай за пренасянето му до Пентагона — рече той.

— А твоят приятел Рок е истински работохолик — отбеляза Майк.

— Още нищо не си видял — поклати глава До Дук. — А всички ние тук май доста си падаме по неговата работа…

Леонфорте се разсмя.

— Баща ми едно време казваше: „Нищо не може да се сравнява с предприемчивостта на кандидат-капиталиста.“

— При Рок нещата не опират единствено до парите и властта — поклати глава До Дук. — За него това е свещенодействие, нещо като Светия Граал…

— Разбирам — кимна Леонфорте и избърса с ръкав потта от челото си. — Имам чувството, че може да обработва Лудия шапкар още четиридесет и осем часа без прекъсване!

— Идеята не е особено добра — въздъхна До Дук. — След подобен период от него едва ли ще остане нещо…

Признавам, че това изобщо не ме вълнува — отвърна Майк, после отиде да разговоря с лидера на Гуай.

Разбраха се на следващата сутрин, още преди разсъмване, група бойци да отнесе тялото на Лудия шапкар обратно към низините.

— А сега да уточним нещата, партньоре — рече До Дук, когато Леонфорте се върна при него. — Искам да зная точно как успя да измъкнеш канала от ръцете на Чарли…

Леонфорте отметна глава и избухна в продължителен смях.

— Още не ти е ясно, а? — изхълца след известно време той.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изръмжа До Дук, ядосан от факта, че е обект на непонятен присмех.

— Това, че си се включил в голямата игра, приятел. Това е основният канал от платата Шан, той никога не е принадлежал на Чарли. През цялото време от него се е възползвал Чичо Сам, благодарение на този канал се финансира цялата шибана война!

— Искаш да кажеш, че правителството на Съединените щати притежава действащ канал за контрабанда на опиум? — вдигна вежди До Дук. — Трябва да си превъртял!

— Ако под думата правителство имаш предвид Конгреса или Обединения щаб на въоръжените сили, отговорът е не — отвърна Леонфорте. — Това наистина е едно безумно предположение. Аз имам предвид хора на различно управленско ниво в държавния апарат — висши военни, съдии, президенти на корпорации, юридически съветници… Една подмолна организация, която работи в името на ясно поставена цел.

— И тя е?

— Властта — отвърна Леонфорте. — Това е всичко, което им трябва. Власт, позволяваща им да манипулират хора и събития, правителства и икономически структури. Власт, която заобикаля закона, а често и го замества. Тази група дори си има име — наричат себе си „Огледалото“.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бях изпратен тук именно от „Огледалото“, задачата ми беше да следя отблизо дебита на канала… Но само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че такъв шанс идва един път в живота… И оттогава насам „Огледалото“ вече не получава цялата стока… — от гърлото му се откърти силен смях: — Защо мислиш, че Бърборкото умира от желание да ме прибере на топло?

— Това са пълни глупости! — решително отсече До Дук. — Човек с твоето досие никога не би получил доверието на „Огледалото“, пък и на всяка друга организация за наблюдение на най-големия канал за наркотици в Азия!