Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Ао, старейшината на нунгите, уважаваният шаман на племето, често го водеше до бреговете на широката мътна река, от която доставяха рибата си. Разходките им бяха белязани от спокойната идилия на общуването между баща и син, в тях почти не се забелязваше преднамереността на обучението.

Един ден, толкова горещ, че слънцето прогаряше голата кожа на До Дук, старецът успя да скочи на гърба на задрямал край брега крокодил. Пред разширения от ужас поглед на момчето той разтвори могъщите челюсти на звяра и пъхна между тях дебела, полирана тояга. После се намести върху грубите, подобни на броня люспи, а До Дук имаше чувството, че сърнето му ще изскочи, кръвта оглушително свиреше в ушите му. Ао рязко се наведе напред, към зиналата паст, очите му се озоваха на сантиметри от жестоките очи на влечугото.

Какво трябваше да види там? Дори сега, припомняйки си онзи ужасен миг, той не беше сигурен в отговора на този въпрос. Но подозрението си оставаше — може би е трябвало да потърси онзи сроден дух, който не можеше да открие между себеподобните си.

За много хора това би било ужасно прозрение, но не и за До Дук. Застанал на сантиметри от мястото на събитието, той наблюдаваше със смесица от любопитство и ужас как Ао забива дългия си нож в мозъка на крокодила — точно между очите, които го наблюдаваха, ако не с открито любопитство, то поне с нескрит интерес…

Същата вечер, наблюдавайки как нунгите пируват с печеното месо, което двамата със стареца бяха, одрали от скелета на влечугото, До Дук усети приближаването на сиянието, спомни си за крясъците на бялата сврака сред клоните на дърветата, която сякаш беше обидена от ръцете му, покрити с кръвта на влечугото.

За пръв път от присъединяването си към нунгите той прояви неподчинение към Ао, доброволно и сякаш с огромно желание се приготви да понесе наказанието, което му готвеше бялата сврака.

За пръв път осъзна греха. Не онзи, срещу който проповядваха двуличните католически мисионери, а истинския грях по отношение на природата. Бялата сврака не проговори с човешки глас, не отправи своите обвинения срещу него. Но въпреки това тя олицетворяваше короната на съкровените желания, божествения ореол, едновременно с това и повехналия гирлянд на греха…

Дори когато тръгна да дири светостта заедно с възрастните членове на племето, той запази една частица от душата си свободна, в нея имаше място единствено за онази Света Троица, която олицетворяваше бялата сврака…

Като част от посвещението трябваше да открие и убие крокодил — точно по начина, по който го бе сторил преди тринадесет месеца Ао. Беше длъжен да одере кожата на влечугото, а месото да занесе на празничната трапеза. От него щяха да почерпят сили както възрастните, така и младите бойци.

Тръгна сам, според условията на изпитанието. Откри своя звяр в плитчините на Сонг Ба — огромен и неподвижен като отсечен дървесен ствол. Беше величествен в своята неподвижност, готов да прекърши на две всичко живо, което дръзне да се доближи до ужасните му челюсти.

Неподвижността и силата — това беше онази съпоставка, която искаше да му внуши бялата сврака, До Дук беше сигурен в това. Нима имаше човек, който да го научи на това тайнство и още хиляди като него? Дори жреците на нунгите не бяха в състояние да го сторят…

Вместо да убие крокодила, той започна да му говори. Точно както свраката го беше сторила с помощта на любопитното си златисто оченце… После яхна могъщия му гръб и го насочи надолу по течението, към жилищата на католическите мисионери, тровещи съзнанието на хората от низините със своите басни за Бога и Дявола, адския огън и вечното проклятие. Мисионерите, които бяха напълно откъснати от природата, които не познаваха джунглата и се страхуваха от нея. Техният свят беше Рим, всичко останало им беше чуждо…

Един от тези мисионери се беше спуснал към калния бряг и разхлаждаше краката си в мътната вода. Крокодилът се плъзна напред със светкавична бързина, захапа глезена му и го дръпна към дълбокото. Там забави движенията на огромното си туловище, сякаш за да даде възможност на До Дук да убие на спокойствие крещящия от ужас човек. Ленивостта му се завърна, търпеливо изчака одирането на мисионера. До Дук изряза големи късове месо от гърдите и бутовете, едва след това звярът дръпна остатъците от трупа под повърхността на водата и се отдаде на заслужено пиршество.

Каква беше странната сила, издула мускулите на старейшините след обилното печено, донесено триумфално в лагера от техния възпитаник? В ушите на До Дук ехтяха пронизителните крясъци на бялата сврака, превърнали се по магически начин в ария от фантастична опера. Той забиваше зъби в крехкото месо заедно с останалите, на лицето му играеше щастлива усмивка.