Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Давай да изчезваме! — крещеше Рок. — Открих нунгите, или по-скоро това, което е останало от тях… — напрегна мускули и го изправи на крака: — По дяволите, приятелче, размърдай си задника!

До Дук замаяно кимна с глава, опря се на рамото на Рок и бавно се повлече към покрайнините на разрушеното село, по-далеч от смъртоносните мини, които продължаваха да свирят във въздуха. Навлизаха дълбоко в лаоска територия, но това нямаше значение — главното беше да се измъкнат от обсега на артилерията.

Беше сигурен, че цяла нощ бълнува. Лежеше под някаква палма, свит като зародиш, чувстваше само изтощение и глад. Кожата му беше станала на решето от отломките на взрива, сърбеше го на толкова много места, че той отдавна се беше отказал да се чеше… Прие го като добър знак — значи все още е жив…

Очите му бяха затворени, пред тях се точеше лентата на фантастични събития. Сякаш съзнанието му се беше превърнало в летящ с пълна скорост автомобил, тласкан напред от уникалния адреналин на войната…

Разговаряше с обезобразеното момиче, което откриха на брега на оризището. То нямаше очи, но оголените му зъби обезоръжаващо се усмихваха. Тъмните дупки, заместили ретината, горяха с фосфоресциращия пламък на спомените, сякаш бяха трасиращи противосамолетни снаряди…

Спомените, разбира се, не бяха нейни, а на До Дук. Водеха го към тъжните дни на детството, припомняха му ужаса, който го придружаваше навсякъде… С мъка отлепи клепачи при настъпването на утрото, чувстваше се празен и отчаян, лишен от закрилата на приятни спомени и тихо пристанище… Навсякъде около него беше войната — мястото, което сам си беше избрал. Подобно на емигрант, решил да се стопи и изчезне в непознати земи, отвратен от живота в родния край…

Което в известен смисъл беше истина.

Пое първата смяна на нощното дежурство, но заспа непробуден сън броени минути по-късно. Извадиха късмет, че врагът не беше ги открил…

Хоризонтът беше забулен от тежки облаци. Сякаш не бяха в центъра на ниско плато, а на гребена на висока планина, хиляди метри над морското равнище.

— Къде, по дяволите, се намираме? — изръмжа Рок.

— Не знам — отвърна До Дук и приклекна няколко пъти. Тялото му бавно започваше да се освобождава от сковаността. — Мъглата е толкова гъста, че не мога да определя къде е изток, къде е запад…

Измъкна компаса от джоба на комбинезона, но той се оказа счупен: Вероятно по време на минното нападение. Погледна към Рок, седнал на прекършен от снаряд дънер. Гранатометът заплашително се поклащаше на коляното му.

— Трябва ми нещо определено, трябва ми веднага! — изръмжа той. — Не ми пука дали ще се върна, но искам да знам къде се намирам! Като се замисля, хич даже не искам да се връщам… Тук ми харесва, далеч от шибаната бюрокрация на войската! — изплю се в краката си и продължи: — И двамата знаем, че гората е мястото, където се води истинската война! Гората е мястото, където диша и сере Чарли, гората е мястото, на което ще му пръснем задника!

— А подкрепления? — вдигна глава До Дук. — Не можем да водим война без подкрепления!

— Забрави тая работа! — мрачно промърмори Рок. — Подкреплението от страна на Пентагона най-бързо ще ни види сметката! В това можеш да бъдеш сигурен. Погрешно насочена артилерийска подготовка, сбъркани координати за бомбардировка — ето какво можеш да очакваш от тях. И яйцата ще се стоварят върху нашите глави, а не върху Чарли, който ни дебне Бог знае къде…

— Тук си прав…

— Тогава защо да се връщаме? Намирам се тук, в сърцето на джунглата, и това ми харесва. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ми харесва… И знаеш ли защо? Защото тук се чувствам в безопасност. Разчитам само на себе си и на теб, а не на разни парфюмирани задници в Сайгон, които са виждали войната само на кино! Затова ми харесва!

До Дук се замисли върху думите на партньора си, после бавно поклати глава:

— Не трябва да забравяме и своята мисия…

— Тая мисия вони на мърша и ти прекрасно го знаеш — отвърна Рик. — Вече сме само двамата, спокойно можем да си го кажем открито.

— Какво имаш предвид? — попита До Дук. Прекрасно го знаеше, но искаше да чуе версията на Рок.

— Мисля, че ни тикнаха в центъра на деликатна разузнавателна операция, която е била предварително осрана!

— Съгласен съм с теб — кимна До Дук. — Но въпреки това искам да открия обекта.

— Майкъл Леонфорте, а? Хубаво, защо не? Стига да е жив… — Рок размаза някакво насекомо между пръстите си, после добави: — Не по-зле от мен знаеш, че мисията вече не е това, което беше…