Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Можех да ви убия й двамата — изръмжа Майк Леонфорте. — Още се чудя защо не го сторих…

— Няма да съжаляваш, че се присъединихме към теб — отвърна Рок с такова вътрешно убеждение, че Леонфорте дълго не свали поглед от лицето му. После поклати глава и тихо добави:

— Все още не знаете цялата история… Когато я научите, тогава ще мислим какви мерки да вземем.

— Значи сме на изпитателен срок — подхвърли Рок.

— Не успеете ли да приемете някои положения, със сигурност ще се превърнете в покойници — поклати глава онзи. — А това няма да ви е много лесно… Както не беше лесно на някои хора преди вас.

— Имаш предвид хората от шпионската мисия на Пентагона, изпратени да те приберат? — попита До Дук.

— Аз съм Господ тук — продължи Леонфорте, без да дава вид, че е чул въпроса му. Ръката му описа широк кръг, който включваше и наклякалите наоколо Гуай, заети със скромната си закуска — сушена риба и оризови топчета, лепкави и студени, но страхотно вкусни в сравнение с „плъховете на Чарли“, които До Дук и Рок консумираха дни наред. — Можете да питате моите подчинени…

До Дук отново си даде сметка, че на чиновниците от Дирекция „Изток“ на Пентагона не им е било особено трудно да обявят този човек за луд. ОПВО — „Опасен при всички обстоятелства“ — така наричаха в Сайгон отцепници като Леонфорте. Но това беше прибързано и по тази причина доста вредно заключение. Вероятно именно заради него са били избити участниците в предишната мисия. До Дук знаеше, че ако се поддадат на подобно внушение, двамата с Рок бързо ще поемат пътя за оня свят.

— Хареса ми това, което каза за Златната кокошка — продължи Леонфорте. — Какво всъщност знаеш за каналите, излизащи от Златния триъгълник?

— Само това, което мога да си представя — отвърна До Дук. — Моят командир дрънкаше куп глупости по въпроса, но аз съм убеден, че и хабер си няма за истинското състояние на нещата…

— Защо мислиш така?

— Първо, защото той поддържа тесни връзки с Дирекция „Изток“ на Пентагона — замислено промълви До Дук. — Често съм разсъждавал по този въпрос… Искам да кажа, че той не е военен от кариерата, на практика е точно обратното… Преди да го налегне скуката и да се запише в армията, е бил преподавател в колеж… Логично възниква въпросът какво тогава го свързва толкова тясно с Генералния щаб? — облиза солта от пръстите си и продължи: — Второ, заповедта ми беше пределно ясна — да те измъкна оттук и да те отведа при него, а не в Пентагона… Това също ми прозвуча много подозрително. Нещата дойдоха на мястото си едва след като те видях и се убедих, че наистина си обект на преследване от шпионите… Ако моят командир е завербуван още в цивилния живот — да кажем по време на студентските си години, — всичко ще бъде логично и ясно: пращат го насред джунглата с единствената задача да те открие и прибере на сигурно място. Тоест — на разположение на неговите приятелчета шпиони…

На лицето на Леонфорте се появи усмивка.

— Знаеш ли, До Дук, май не съм сбъркал, когато реших да запазя мозъка ти цял… — промърмори той. После стана и изтърси трохите ориз от униформата си. Бойците Гуай моментално сториха същото.

До Дук още веднъж се увери в неограничената власт на този човек.

— Време е да тръгваме — каза Леонфорте. — Искам да ти покажа нещо, което държа в базата…

Стигнаха малко преди залез-слънце, небето на запад пламтеше в ярки багри, върховете на дърветата приличаха на стъклени ножове, насочени към облаците. Сред листата пърхаха птици, готвещи се за нощта, някъде наблизо проехтя гърлен рев на едър хищник, по всяка вероятност тигър.

Лагерът на Леонфорте отговаряше на предварителните му представи, в същото време криеше и някои изненади. Беше изграден от колиби, вместо очакваните палатки, но тези колиби бяха мрачни и паянтови, натежали от бедност и страдания, невъобразими за който и да било европеец. Вонята на смет и изпражнения беше толкова силна, че скоро се превърна в неделима част от вкусовите им възприятия.

Бойците се разделиха и изчезнаха в различни посоки без Леонфорте да им беше дал видим знак, само един от тях ги придружи до колибата, към която се насочи Леонфорте. До Дук реши, че това е постоянното жилище на главатаря, просто защото колибата беше по-голяма и по-солидна от останалите. Но се оказа, че греши. Това го накара да си забрани каквито и да било предварителни заключения по отношение на този човек.

Колибата се оказа затвор. Единственият й обитател беше бял мъж, облечен в черна рубашка с отпрани нашивки — от онези, които носят виетконгците. Въпреки това ясно си личеше, че е военен. — Това ли е шпионинът? — полюбопитства Рок.