Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

До Дук преведе думите му, Рок се умълча. Краката му най-сетне се отдалечиха от скелета. Пръстите му попипаха ракетната установка, гласът му прозвуча загрижено:

— Значи мистър Чарлс е някъде наблизо…

Продължиха напред, морето от скелети пропукат ваше с ужасяваща яснота под дебелите подметки на ботушите им.

Стигнаха края на оризищата малко преди разсъмване. Отново валеше като из ведро, всъщност не беше преставало през цялата нощ. Вятърът запращаше топлите капки в лицата им, видимостта беше силно ограничена.

Нивото на водата значително спадна, краката им с мъка си пробиваха път през тинята. Застанал начело на колоната, До Дук забеляза някаква тъмна грамада, издигаща се на брега на последното оризище. Отвъд нея би трябвало да е реката Меконг, те самите щяха да се насочат срещу течението й, нагоре към изворите. Вървяха само на изток, а коритото на реката постепенно щеше да ги отведе в северна посока, към границата на Лаос. Малката по територия държава се беше впила в снагата на Виетнам като кърлеж, южните й провинции — цел на тяхното пътешествие, постепенно се извиваха на северозапад, опираха в границите на Юнан — една от южните китайски провинции. Още по-нататък се намираше бирманската област Шан, станала известна на света под името Златният триъгълник заради обширните си плата, засети с мак.

До Дук ясно си представи паниката обхванала Дирекция „Изток“ на Пентагона, когато там са разбрали, че Майкъл Леонфорте е изчезнал именно в този район. После се замисли за спасителната експедиция, последвала съдбата на Майк, за категоричната заповед на Червото да го открие и върне обратно на него , а не на преките му началници от Пентагона. Започва да става интересно, беше окончателното му заключение.

Ускори ход, тъмната грамада бързо се приближаваше. Оказа се паянтов кей, състоящ се от три прогнили дъски, заковани за скърцащи колове, побити в мътната вода на малко поточе, което криволичеше по посока на голямата река.

— Това трябва да е — промърмори До Дук. Застанал на крачка от него, Джин мълчаливо кимна с глава.

Извадиха от багажа надуваемата лодка „Зодиак“, дръпнаха стърчащите от пакета въженца и след миг гуменият балон се изпълни с въздух. Примъкнаха я до ръба на кея и я спуснаха във водата.

— Дръжте ръцете си по-далеч от водата — предупреди останалите Джин. — Тук гъмжи от крокодили, в здрача лесно можете да ги вземете за плаващи трупи…

Пътуването по реката им отне четири нощи. Денем издърпваха лодката на калния бряг, прикриваха я под дърветата и лягаха да спят. Наоколо беше пусто, само веднъж по реката се плъзна патрулен катер с кхмерски войници, но групата беше прикрита добре и никой на борда не ги забеляза.

— Къде, по дяволите, е Чарли? — питаше от време на време Рок, както винаги изгарящ от желание да пролива кръв.

Никой не му отговаряше, просто защото никой не знаеше.

Хранеха се с риба, която Джин и неговият партньор ловко ловяха с помощта на малки кукички. Нунгите постоянно им сочеха шарените гърбове на лениви крокодили, които се носеха по течението като умрели. До Дук ги гледаше с каменно изражение, Рок, който постоянно го наблюдаваше, тънеше в недоумение.

Реката беше позната на До Дук. Не защото и друг път е бил тук, а просто защото помнеше наизуст картата в запечатания плик, който му беше дал Червото. Разбира се, тя, заедно с останалите документи и инструкции, отдавна беше изядена.

Малко преди разсъмване на четвъртата нощ той даде знак да се насочат към левия бряг. Утрото настъпваше с бисерна светлина, достатъчна за различаване на силуети, но все още слаба, за да се виждат цветове.

— Вече сме близо — прошепна на Рок той, докато останалите се занимаваха с маскирането на лодката. — Което означава, че и Чарли е някъде тук…

Бяха на хвърлей място от лаоската граница, дотук се простираше и предварително събраната информация за тази мисия. Някъде напред лежеше местността, в която беше изчезнал Майкъл Леонфорте заедно с още осем мъже.

До Дук и Джин тръгнаха на разузнаване, останалите се заеха да изграждат лагера сред дърветата. Когато свършиха, двамата все още ги нямаше. Рок взе в ръце гранатомета и тръгна да ги търси. Откри ги лесно, само на няколко крачки от горичката.

— Какво има? — попита той.

— Къдрава работа — отвърна До Дук и посочи с пръст.

Имаха чувството, което човек изпитва, когато лети със сто километра в час сред гъста мъгла излиза от нея и вижда насреща си кола, която се движи два пъти по-бързо… Тялото на десетгодишно момиче лежеше на метър от тях с извит гръб, сякаш приковано към дънера на старото дърво до него. Две трети от кожата му беше прогорена и висеше на накъдрени ленти, краката й бяха пречупени, острите краища на костите стърчаха от месото. Китките на ръцете липсваха.