Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Името на твоя човек е Майкъл Леонфорте — добави Червото и отново направи пауза, сякаш очакваше отговор. Не го получи и продължи: — Съвсем различен от нас, ветеран на „Отровната лозичка“… — Четвърта пехотна дивизия. Страхотен боец, но малко буйничък… Два пъти е бил в дисциплинарна рота. Първия — защото пребил до смърт някакъв нафукан цивилен, а втория — защото наръгал с нож мадама, за която се кълнял, че е виетконг…

— Това било ли е проверено?

— Много биха искали — изкриви уста Червото. — Но мадамата вече била изстинала…

— Тоя Майк започва да ми става интересен — усмихна се До Дук. — А как се е измъкнал от военния пандиз в Лонг Бий?

— Благодарение на връзките си. Отговорни фактори в Пентагона са го считали за важна личност. Пратили го на фронта като командир на взвод. После прехвърлили взвода в тила на противника. Скоро ще откриеш къде точно е станало това. В продължение на пет дни поддържали редовна радиовръзка, после млъкнали. Оттогава насам не се знае нищо за тях.

Очите на Червото се плъзнаха към бледорозовата папка с поверителни материали, която държеше в ръката си.

— Това е станало приблизително преди три месеца. Когато го обявили за безследно изчезнал, онези от Пентагона надали страшен вой. Били изработили подробен план на разузнавателната операция, специално за него… Готови са да изпратят цяла шибана дивизия да го търси!

— За да открият някой си Майкъл Леонфорте? — учуди се До Дук.

Червото изсумтя и му подаде черно-бяла снимка. От нея го гледаше млад лейтенант с властно продълговато лице, раздалечени тъмни очи и бръчки по челото, по-дълбоки от Великия каньон… Дори от бледата фотография си личеше, че този човек е свикнал да издава заповеди.

— Тежка артилерия — промърмори До Дук.

— Точно — въздъхна Червото и си прибра снимката обратно. — Това е най-кратката и най-вярната характеристика на приятелчето Майк.

— В отдел „Изток“ на Пентагона той би трябвало да си има командир — отбеляза До Дук. — Защо той не организира екип за спасяването му?

— Стори го — кисело отвърна Червото. — Но екипът изчезна без следа, точно като взвода на Майк…

До Дук се замисли, после вдигна глава:

— Защо Пентагонът вдига толкова шум за изчезването му? Разполагал ли е с поверителна информация?

— Може би — отвърна Червото. — А може би са или специални планове по отношение на него. А може би цялата шумотевица се дължи на факта, че Майк е син на Франк Леонфорте — кръстника на цялата шибана мафия…

До Дук замълча. Ето какво означаваха думите съвсем различен от нас . Наблюдаваше безстрастното лице на Червото и се питаше какво още крие за личността на тоя Майк Леонфорте.

— И какво трябва да направим, ако открием местонахождението на тоя кучи син? — попита накрая той.

— Ако е мъртъв, ще докарате трупа му. Ако е жив, ще го измъкнете…

— Господи, сър…

— Точно с този език ми беше предадена заповедта, синко. Сега само ти я цитирам и гледам да съм точен. Естествено, както при всяка Божа мисия, и тук не трябва да има никакви писмени документи…

— Добре, да допуснем, че е жив и се намира в хотел „Алфа“… — На жаргона на „прилепите“ това означаваше „в задника на дявола“, тоест — в плен на Виетконг. — Тогава какво?

— Водиш ми го тук, ето какво!

Може би точно в този момент До Дук надуши нещо гнило, но си замълча.

— Искам го жив! — тежко го изгледа Червото. — Жив, разбираш ли? Отпускам ти екип от ВГГЗ, ще имаш нужда от опита им и те съветвам да се възползваш от него… Между другото, няма да носиш „пръдльо“. Не искам някой да се настрои на нашата вълна и да слуша какви ги дрънкаме. — „Пръдльо“ се наричаше леката полева радиостанция ПРГ-25, която беше част от стандартното оборудване на „прилепите“.

Червото се втренчи в него, прокашля се и приключи:

— Както вече ти казах, операцията си е стопроцентово „тенту“… Толкоз по въпроса. Само за едно ще те помоля, До Дук — гледай да не събориш някъде шибаната „Семинола“, там, където отиваш, съвсем нямаме нужда от неоспорими доказателства за своето присъствие…

До Дук стана и се насочи към вратата, спря с ръка на бравата и се обърна:

— Едно последно уточнение, сър… А какво да правя, ако обектът откаже да бъде измъкнат?

Червото дълго време мълча, погледът му пронизваше До Дук така, сякаш изобщо го нямаше.

— В този случай можеш да прибегнеш до собствената си преценка — най-сетне отговори той, бавно и отчетливо.

— Слушам, сър.