Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Зле си информиран — поклати глава До Дук.

— Те не са диваци…

— Хич не са! — избухна Рок. — Я им погледни мутрите!

— Тяхната цивилизация е по-стара от твоята, а дори и от моята…

— За каква цивилизация дрънкаш? — изсумтя Рок. — Векове наред тези лайна са се самоизтребвали, едва ли умеят да вършат нещо друго!

— А какво са правили „цивилизованите“ европейски народи? — вдигна глава До Дук.

— Много те бива в приказките! — тежко го изгледа Рок. — Тук си отраснал, нали? В средата на шибаната джунгла! Може би това е причината толкова добре да се разбираш с тези диваци!

До Дук безмълвно оголи зъби.

— Я се погледни! — ухили се Рок. — Шибан абориген, съвсем като тях! Бърбориш шибаното им наречие, може би наистина ги разбираш по-добре от мен…

— Добре е, че най-сетне проумя това, герой!

Зад гърба им, далеч на хоризонта, безмълвно проблясваха светкавиците на войната. Дотук не долиташе нито звук, но ясно се виждаха мълниите, озаряващи ниско надвисналите облаци. Нарушени от злия човешки гений, законите на природата видимо се променяха — натежало от заревото на пожарите и отровния дим, утрото над тази прокълната земя идваше доста по-рано от обикновено…

Установиха се на временен лагер малко преди настъпването на истинския ден. Рок вършеше работа за трима, но очите му продължаваха да светят с мрачен блясък. Глътнаха по едно голямо хапче против малария, справиха се с оскъдните бойни порции храна, които съвсем справедливо бяха получили прозвището „плъховете на Чарли“, после Рок вдигна глава.

— Къде, по дяволите, се бави почитаемият мистър Чарлс? — изръмжа той и потупа шестцевната ракетна установка, която се поклащаше на бедрото му. — Изгарям от желание да му забия един шиш в задника!

— Търпение — отвърна До Дук. — Имам гадното предчувствие, че сме се насочили точно към вонящото му гърло… Ще получиш възможност да се проявиш…

— Но кога? — нетърпеливо попита Рок и се изплю в краката си. — Тук е толкова пусто, сякаш вече сме на оня свят!…

— Джин твърди, че сме в центъра на гореща зона — отвърна До Дук, в гласа му се прокрадна съмнение. — Отказва да се поясни и аз продължавам да съм в мъгла… Дали Чарли е стигнал толкова далеч на север? — сви рамене и добави: — Скоро ще разберем това. Тръгваме на мръкване.

— Ако не пукна от скука преди това! — изръмжа Рок и изплю част от „плъховете на Чарли“ в краката си. — Господи, наистина предпочитам да закуся с ръката на някой гаден жълтокож!

През целия първи ден спаха под прикритието на храсталаците, издигащи се по синорите на оризовите нивици. Рок пое първото дежурство, после обаче не можа да заспи. Нямаше сухо място по тялото си, започна да го сърби навсякъде. Къде се губиш, мистър Чарлс, да те вземат мътните?!

Напуснаха лагера на мръкване. Вече не можеха да разчитат на визуалните си възприятия. Джин ги посъветва да не търсят хоризонта, а да насочат вниманието си към близката околност. Тя обаче беше толкова монотонна и скучна, че Рок почти заспиваше прав.

Около полунощ спряха за кратка закуска. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Светлината на звездите и тънкият сърп на месечината ги обливаха в призрачно сияние. Рок се отдалечи с намерението да опразни мехура си. Спря на брега на близкото оризище и изведнъж замръзна на място. Приклекна, за да вижда по-добре.

Пресвети Боже!

— Я елате да хвърлите едно око! — дрезгаво подвикна той.

До Дук и Джин бяха най-близо. Пристъпиха към брега и се втренчиха във водата. Черепи.

Рок нагази в плитчината, направи няколко крачки и спря. Дъното на оризовата нивица беше изцяло покрито с човешки черепи, бяха хиляди. Около тях мътно проблясваха кости — пищяли, тазове, ребра… Истинско гробище.

Едва сега До Дук си даде сметка, че Джин беше казал истината. Действително се намираха в гореща зона.

— Я питай нунгите какво е станало тук, по дяволите! — изпръхтя Рок и направи опит да заобиколи стърчащ над водата гръден кош и строшен таз. Близостта на смъртта му действаше като адреналинова инжекция.

— Вече е крайно време да научиш езика им! — сопна се До Дук, после все пак се извърна към Джин.

Лицето на нунга беше непроницаемо.

— Северните виетнамци и Виетконг избиват камбоджанците по същия начин, по който избиват и моето племе — промълви на странния си диалект той. Гласът му беше спокоен и сдържан, До Дук трябваше да направи доста усилия, за да долови гнева му. — Това е нашата история, ето какво чака нашите деца… Разбира се, онези, които оцелеят… Затова неволно се питам има ли смисъл да оцеляват…