Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Стиснал в ръка бамбукова пръчка, гол и възбуден, Рок здравата я налагаше.

До Дук неволно си спомни за касапницата, която бяха оставили след себе си в джунглата. Стоеше напълно неподвижен, между свистящите с ритмична последователност удари долавяше тласъците на кръвта в жилите си.

— Какво става? — обади се на виетнамски момичето му, неусетно застанало зад него.

— Виж колко кръв — промърмори До Дук.

— И какво от това? Кръв се пролива всеки ден… — момичето плъзна ръка към слабините му, обхвана с пръсти потрепващия му от възбуда орган и тихо възкликна: — О, твоето оръжие е прекалено твърдо! Какво чакаш още? Ела оттатък, ще те побъркам от чукане!

До Дук тръгна към вратата, отстъпвайки пред настоятелно притисналото се до него момиче, очите му за последен път пробягаха по голото тяло на Рок и окървавената жена. Сякаш гледаше стенопис в изоставен храм, оцелял като по чудо през вековете. В душата му се появи странно чувство, приличаше на болката от стара рана — не особено силна, но в замяна на това постоянна и позната…

Години по-късно До Дук отново имаше повод да си спомни за тази сцена на кърваво насилие. В ноздрите отново го удари сладникавата миризма на кръвта, в ушите му прозвучаха думите на онази полужена — полудете: Ще те побъркам от чукане…

Два дни след като напуснаха базовия си лагер, намиращ се приблизително на пет часа път с катер от Бан Ме Туот, бойците бяха потънали в пот, кал и оризови листа.

Бяха шестима: До Дук и Рок, татуиран чернокож гигант на име Ригс, сапьорът Доналдсън — толкова млад, че любимото му четиво все още бяха комиксите от серията „Доктор Странник — майстор на тайнствените илюзии“, плюс двама от ВГГЗ — съкращение, означаващо Волнонаемна група за гражданска защита. Това бяха местни хора, познаващи отлично терена и преминали специален курс на обучение, воден от инструктори на „Научна фантастика“. Специално тези двамата бяха нунги, заклети антикомунисти, които познаваха като петте си пръста терена на предстоящата операция. Командването на Специалните части често прибягваше до услугите на планинците от племето нунги, които се оказаха отлични разузнавачи и бойци, винаги готови да се бият с „Чарли“ — прякора, обединяващ всички противникови войници.

Тези двамата бяха костеливи и слаби, с хлътнали очи, До Дук ги оприличаваше на героите от „Острова на изгубените души“ и изпитваше нещо като съжаление към тях. Лишени от естествената си среда, обучавани дълго време в подривна дейност, те си оставаха някак безпомощни и по нищо не се отличаваха от новопристигналите в джунглата американци.

До Дук пилотираше един транспортен самолет У-8Ф „Семинола“ без каквото и да било въоръжение, който Червото беше осигурил неизвестно откъде. Беше оборудван единствено с радар за проследяване на наземни цели.

До Дук изрази учудване от факта, че е реквизиран един напълно беззащитен самолет, вместо да се иска тежковъоръжена машина, а Червото си направи труда да отговори.

— Това е Божа мисия — каза той. На жаргона на „Прилепите“ това означаваше „задача, която официално не съществува“. — Не искам на вечеря да ни се струпат разни каубои от щаба на ВВС… Ясно?

— Ясно — кимна До Дук.

— Ей това най-много ти харесвам, момчето ми — изгледа го с присвити очи Червото и тикна в устата си жалко подобие на пура, което предъвкваше вече от месеци. — Знаеш кога е дошло времето да поработиш Чичо Сам… Тази мисия, освен че е Божа, може да бъде наречена и Тенту… — замислено проточи той. „Тенту“ означаваше най-лошата от всички възможности. — Свързана е със съдбата на един човек, който официално се води за безследно изчезнал. Той или е мъртъв, или е пленник на Чарли… — Червото подъвка известно време отвратителния остатък, който стърчеше от зъбите му, разбра, че До Дук няма намерение да коментира, и продължи: — Знам, че звучи гадно, но ние сме се справяли и с по-лайняни ситуации…

— С много по-лайняни — потвърди До Дук.

— Не знам — поклати глава Червото, в гласа му се промъкна съмнение. — Почакай да видиш какъв товар трябва да вдигнеш… Ще се наложи да кацнеш в мъртва зона…

Това наистина беше обезпокоително. „Мъртва зона“ наричаха онези райони на бойните действия или в тила на противника, в които не можеше да се разчита нито на подкрепления, нито на прикриващ оттеглянето огън. Отчел присъствието на нунгите, До Дук стигна до заключението, че ще се отправят дълбоко в територията на Северен Виетнам.