Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Нещо в характера на тази луда война неотразимо го привличаше. Тук животът беше прост и ясен, като изсушено цвете в хербарий. Мъжете се избиваха един друг, жените служеха за пълнеж между изпълнението на две бойни задачи. Толкоз.

Нямаше нищо чудно във факта, че при подобна тежка действителност, хората губеха човешкия си облик. Животът се превръщаше в обикновена стока — може да се купи и продаде, да се притежава или изгуби. Душата бързо загрубяваше, никой нямаше време мисли за смисъла на съществуванието.

Виетнамската джунгла притежаваше уникалната особеност да отнема всичко, бавно и методично това гнездо на ужаси белеше на тънки ивици пластовете цивилизация, натрупани в душите на хората, накрая като член нерв отдолу зейваха тъмните страни на човешката природа. Добродетелите бързо се стопяват — И в крайна сметка човек се чудеше дали изобщо е притежавал качества, които наподобяват хуманност. Затова нямаше нищо странно във факта, че „Симпатия към дявола“ на групата „Ролинг стоунс“ стана любимата песен на До Дук.

Състраданието се превръщаше в далечен спомен, на негово място идваше инстинктът на акулата да се движи, да се движи на всяка цена… А това означаваше изпълнението на нови и нови задачи, скокове на сляпо в джунглата, парализиращ страх от противопехотни мини, които за секунда те оставят без крака, или пък от пръчките „Пунжи“ — втвърдени на огън бамбукови тръбички, напоени с отрова, която светкавично води до парализа на централната нервна система… Хората от бойната група на До Дук откровено признаваха, че постоянно сънуват подобни кошмари. Но реакцията им беше много странна — дори когато имаха право на почивка, те предпочитаха да се запишат доброволци за поредната акция.

Причината беше проста — почивката между две акции не им предлагаше нищо. Инстинктът на акулата искаше своето. Сексът беше приятен само по време на практическата си реализация, после оставаха единствено наркотиците, които създаваха илюзията за движение… Но До Дук се нуждаеше от повече, от много повече…

Така се роди връзката, която изглеждаше странна дори в чудовищното ежедневие на войната. Всичко започна, когато в бойната група на До Дук беше прехвърлен ефрейтор на име Рок. Обикновен войник в „Армията на смъртта“, както по онова време наричаха Първа пехотна дивизия на Южновиетнамската армия, Рок беше привлякъл вниманието на командирите си с безумно нападение, извършено срещу укрепление на Виетконг. Убил петима, преди да бъде ранен в ръката, после хвърлил граната в близкото картечно гнездо на противника и си плюл на петите. Тази постъпка му донесла нашивките на ефрейтор, сложени на раменете му от истински, жив генерал…

Но всичко това беше станало, преди да се запознае с До Дук, преди да изяви желание да бъде включен в бойна група на „Научната фантастика“. Даваше си ясна сметка, че е поискал това поради жаждата за нови бойни подвизи…

Членовете на бойната група наричаха себе си „прилепи“. Обличаха се като виетконгци, действаха като виетконгци, правеха всичко възможно да нямат нищо общо с обикновените войници край себе си. „Прилепите“ се бяха превърнали в някаква полуавтономна бойна единица от напълно откачени индивиди, използвани само за такива акции, които други подразделения не можеха или не желаеха да изпълняват. Някои от тях бяха от такъв характер, че дори президентът на Съединените щати би ги отрекъл, ако, естествено, имаше кой да му съобщи за тяхното провеждане…

До Дук така и не разбра по чия заповед се провеждат подобни акции, но командирът на „Прилепите“ беше полковник с груби черти и властен глас, стопроцентов американец от Средния Запад. Името му беше Бъд Пауъл — преподавател в колеж в средата на 60-те години, на когото монотонният живот дошъл до гуша и внезапно стигнал до решението, че войната във Виетнам може да бъде вълнуващо преживяване. Но едва ли някой можеше да открие у него следа от академичното минало, особено ако присъства на планирането и изпълнението на акциите на „прилепите“… Подчинените му го обожаваха и с обич го наричаха „Червото“…

Именно Червото предложи на До Дук да вземе новопостъпилия Рок за свой партньор.

— Научих, че това копеле си го бива — рече той, дръпнал настрана До Дук преди поредния разбор. — Успял да пропълзи до бетонен бункер на онези мръсници и от упор да вкара вътре една противотанкова ракета… Какво ще кажеш?

— По всичко личи, че е от моята кръвна група.