Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— И аз тъй си помислих — подсмръкна Червото. — Давам ти го за индивидуална задача, така ще разбереш колко струва…

Изпратиха ги да засекат и унищожат „патрул вампир“ на Виетконг — една от бойните единици на комунистическата армия, която прилагаше тактиката на нощните нападения и на която се дължеше смъртта на много войници, убити, докато почиват… Според Червото, подобно поведение на противника беше нетърпимо . Вероятно такава беше и официалната позиция на Генералния щаб, с който Червото поддържаше постоянна връзка.

Нощните рейдове на противника имаха опустошителен ефект, особено в психологически план. Трябваше да бъдат прекратени на всяка цена, именно това бе беше новата задача на „Прилепите“…

Червото дръпна Рок и До Дук настрана и им обясни, че физическото ликвидиране на нощния патрул няма да бъде достатъчно.

— Искам да им дадете урок за назидание, нека всички го разберат — изръмжа той. — Ваша работа как ще го постигнете!

— Означава ли това, че можем да използваме всякакви способи? — пожела да узнае Рок.

Червото му обърна гръб, на лицето му се изписа отвращение.

— По дяволите, синко — въздъхна той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид…

До Дук и Рок направиха кратък преглед на оръжието и екипировката си, после потънаха в джунглата.

— Червото наистина ли не разбира? — попита Рок, когато лагерът остана зад гърба им, облян от лунната светлина.

— Наистина, особено след като го е казал — отвърна До Дук. — А понякога не разбира и това, което е казал !

— Вие наистина водите своя собствена война — усмихна се Рок. — И това ми харесва!

Известно време вървяха в мълчание, после До Дук тихо се обади:

— Не искам да убиваме тези копелета, ясно?

— Спокойно — отвърна Рок. — Вече обмислям поне хиляда варианта, които ще са по-добри от смъртта им…

За бивак си избраха едно закътано място. Спяха един по един — два часа сън, два часа на пост… Малко преди разсъмване бяха на крак, броени минути след това засякоха патрула на „вампирите“, прибиращ се при своите след нощната акция. Бяха четирима.

Спипаха ги в собствения им, отлично замаскиран бивак. Без нито един изстрел, макар там да ги очакваха още четирима. Обесиха ги с главата надолу, осем врели и кипели в джунглата виетконгски рейнджъри, наредени един до друг. После разпраха коремите им чак до шията и ги оставиха на милостта на смъртта. Така щяха да ги открият разузнавачите и на двете воюващи страни — димящите им вътрешности щяха да бъдат доказателство за силата на човешката омраза и извратеност на човешката душа. Двете най-дълбоки рани, които водната може да нанесе…

Рок се оказа наистина неустрашим. Ако не беше натрупаният при подобни операции опит, До Дук положително би го взел за глупак. Рок обаче беше всичко друго, но не и глупак. В движение и с необичайна лекота усвояваше всичко, което трябваше да знае за нощните рейдове, освен това притежаваше вродена способност за бърза преценка на ситуацията и максимално възползване от нея.

На практика Рок приличаше на онези хлебарки, които обитават големите градове и цял месец могат да поддържат живота си от протеина, съдържащ се в отпечатъка на човешки пръст. Душата му се подхранваше от страха, самият акт на убийството — движещ фактор и основна мотивация в живота на повечето от „прилепите“ — за него беше просто инцидент. Червото имаше право да го включи в изпълнението на тази задача…

После, разбира се, те бяха длъжни да спасят самите себе си. От лудостта, или от прекалената гордост може би… Тая работа свърши алкохолът, поне през първите четиридесет и осем часа… След което дойде времето на нервите. И двамата станаха избухливи като сух барут и влязоха в спиралата на естествената реакция едно освобождение неизбежно водеше до натрупвало на ново напрежение.

До Дук беше в компанията на своето момиче — малка виетнамка, която едва ли беше на повече от четиринадесет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, мазолестите му пръсти се докосваха с такава нежност до кадифената й кожа, че тя се надигна от сламеника и в знак на благодарност целуна трапчинката на гърлото му.

От съседното помещение се разнесе пронизителен вой. Там се беше затворил Рок със своето момиче. До Дук скочи на крака, грабна дългия моряшки нож и хукна да спасява партньора си. Беше убеден, че са го нападнали виетконгци. На прага рязко се спря, кръвта застина в жилите му. Рок беше овързал момичето си с тънък кабел, стегнат толкова яко, че плътта се беше подула като козунак, а от разкъсаната кожа течеше обилна кръв.