Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Придържаше се в посоката, която водеше към дома й. При всички случаи трябваше да се отбие там, ако не за друго, поне за да остави колата… За пътуването към летището бяха поръчали кола с шофьор. Напрегна се, опитвайки се да различи лицето на човека зад волана бялата кола. Но слънцето блестеше в предното стъкло, нищо не се виждаше.

— Какво има, скъпа? — попита Рик, най-сетне забелязал загриженото изражение на лицето й.

— Вероятно нищо — отвърна тя, включи се в дясното платно на магистралата и рязко увеличи скоростта.

Миг по-късно бялата тойота изпревари някакво БМВ и отново се залепи зад нея. — Не искам да те тревожа, но мисля, че ни следят…

— Какво? — рязко се извъртя Рик и втренчи поглед през задното стъкло. — Кой?

— Бялата тойота — отвърна Джъстин. — Залепи се зад нас още в центъра на града…

— Рик внимателно огледа колата, после се обърна напред, придърпа пешовете на сакото си и сви рамене:

— Глупости! За какво ще ни следят?

— Не зная — отвърна тя. — Може би има връзка със спешното отлитане на Никълъс за Венеция… Всичко лошо досега е ставало заради него…

— Мисля, че си внушаваш — промърмори Рик. — Но нека проверим как стоят нещата, просто за твое успокоение… — посочи с пръст и добави: — Напусни магистралата на следващото отклонение. Ще видим дали и тойотата ще направи същото.

Джъстин кимна, но не смени платното на движение, въпреки знаците.

— Но какво правиш? — учуди се Рик. — При тази скорост едва ли ще напуснем магистралата, а до следващия… О, Господи!

Джъстин рязко подаде газ, плъзна се на сантиметри от бронята на тежък камион, шофьорът ядосано натисна сирената си. Отклонението бързо наближаваше, но лявото платно беше заето от семеен нисан, който едва-едва се влачеше. Тя скочи на спирачката, колата поднесе, купето се изпълни с миризма на прегоряла гума. Успя да завърти волана точно толкова, колкото да се плъзне в свободното платно на отклонението, скоростта й си остана поне два пъти по-висока от позволената.

За малко не се удари в предпазното островче, намали още повече и се плъзна в широкия, полегат завой. Когато поеха по една от улиците на предградието, тя се облегна назад и попита:

— Е, какво стана с тойотата? Последва ли ни в отклонението?

— Ти майтап ли си правиш? — кисело се усмихна Рик. — Не гледах никаква тойота, единствената ми грижа беше да държа мехура си затворен!

Обърна се да огледа пътя. Току-що бяха направили десен завой, платното зад тях беше пусто.

— Нищо — рече и я целуна по бузата. — Както и предполагах… Само дето можеше да напуснеш магистралата по по-човешки начин!

— О, Господи! Не!

— Какво има? — видял, че тя отново е заковала поглед в огледалото за обратно виждане, Рик рязко се извъртя и веднага засече познатия силует на бялата тойота. — Същата ли е?

Джъстин мрачно кимна с глава.

— Какво ще кажеш сега за предположението ми?

— Опитай се да му избягаш.

Тя отново кимна.

— Близо сме до дома, този район го познавам отлично. Ако успеем да стигнем отклонението за нашата къща с известен аванс, положително ще успея да му се измъкна…

Следващият завой беше ляв, тя го взе рязко, с пронизително свирене на гумите, пресече кръстовището с опасно висока скорост. Подаде още газ, продължавайки да търси преките вляво. Рик разбра намерението й — да опише пълен кръг на квартала, да настигне тойотата изотзад, след което да кривне където й хрумне… Така преследвачът щеше да изгуби всякакви шансове.

На шестия завой му се зави свят. От бялата кола нямаше следа, неволно започна да си мисли, че Джъстин е преследвана от гузна съвест, дължаща се на снощната изневяра…

— Наближаваме пресечката, която ми трябва — обади се тя. — Онзи зад нас ли е?

— Никакъв не се вижда — отвърна загрижено Рик. Не изпитваше страх, тя беше наистина великолепен шофьор. Тревожеше го друго — беше принудена да обръща внимание на прекалено много неща едновременна да открие алеята, която и трябва, да гони острите леви завои, да следи за дистанцията на бялата тойота. И вероятно и Никълъс не й излизаше от главата…

— Отпусни педала — успокоително се обади той. — Тойотата я няма, дори наистина да е вървяла подир нас, вече отдавна сме я изгубили…

— Не — поклати глава Джъстин. — Вече почти стигнахме, искам да съм абсолютно сигурна, че никой не може да ни открие…

— Алеята беше тясна и изпълнена с остри завои. От двете й страни имаше стена от гъсти храсти и високи японски кедри, липсваше каквато и да било канавка. Рик имаше чувството, че се движат в гигантски лабиринт. Стана му ясно защо тук Джъстин се чувства в безопасност — след гигантските размери на Токио, изпълнени с бетон и стомана, това място наистина приличаше на късче от рая.