Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Пусна ръката на Челесте, приклекна и се стрелна с протегната глава към маскирания демон. Дясната му ръка направи лъжливо движение — сякаш се готвеше да нанесе „атеми“ — най-опасния удар от айкидо, тежестта на тялото му се пренесе върху левия крак, едновременно с това се изправи в цял ръст.

Маскираният демон блокира удара, но Никълъс направи нов финт, десният му крак се стрелна към слабините на противника. Демонът реагира според очакванията — премести тежестта на тялото си назад, готов да блокира удара. Тогава Никълъс осъществи същинската си атака и дясната му пета се стовари със страстна сила върху глезена на маскираната фигура. Без да губи дори хилядна от секундата, той заби лакът в десния бъбрек на противника, плъзна се край него и изчака неизбежното извръщане. Ръбът на дланта му се стрелна напред и влезе в съприкосновение с най-долното ребро на гръдния кош — оказало се напълно беззащитно.

От устата на демона изригна облак зловонен въздух, Никълъс изведнъж изпита чувството, че се намира под вода и дробовете му се борят за кислород. Ушите му бръмнаха, остър свредел прониза мозъка му.

Прекрасно знаеше какво означава това. Обладателят на Тао-тао докосваше мембраната на „кокоро“ в сърцето на безкрайния Космос, извикваше на помощ ялата си психическа енергия. Това беше същата онази странна вибрация, която двамата с Челесте усетиха непосредствено след влизането си тук, именно благодарение на нея беше изграден ужасният мост под краката им…

И нещата дойдоха на мястото си. Срещу него нямаше никакъв демон, не беше се изправил пазителят на ада. Беше човек от плът и кръв, опитен танжин и майстор на Тао-тао — вероятно същият, който е изпратен да умъртви Оками… Но този човек притежаваше и допълнителна мощ, тъй като очевидно владееше уменията на месулетите!

Усети магическите вълни на Тао-тао, заливащи съзнанието му с ритмична последователност. Въпреки това отказа да им противопостави силата на своя дух, предпочете да затвори подстъпите към съзнанието си и да продължи физическото нападение срещу демона.

Скоро обаче почувства, че срещу него действа нещо по-силно от Тао-тао, промъква се сред пулсациите на „кокоро“ и бавно започва да парализира съзнанието му. Това беше древната магия на месулетите, разцъфваща като отровно цвете.

Челесте гледаше вкопчените им тела, напрегнатите мускули, овлажнялата от пот кожа. Парализата на ужаса изчезна, тя се втурна напред в помощ на Никълъс. Закова се на място на крачка от центъра на моста, душата и бе пронизана от ледена вихрушка. Едва сега си даде сметка, че битката между двамата мъже се води не толкова във физически план, колкото в психологически.

Над моста от скелети изведнъж се изви буря, вятърът зави между острите човешки ребра, играещи ролята на парапет.

Челесте отстъпи назад, препъна се и падна на колене. В очите й блесна ослепителна зелена светлина, от устата й се откъсна отчаян вик. После припадна, тялото й безжизнено се отпусна върху хлъзгавите кости.

Над Токио висеше странна, разсеяна светлина, идваща сякаш от огромните турбини на междупланетен кораб. Бледи и готови всеки момент да се стопят сенки следваха Джъстин и Рик Милар, методично пробиващи, си път към покрайнините на града.

А може би не само сенките ги следваха. Рик се беше впуснал в обширен монолог за бъдещето на рекламната агенция след нейното завръщане в нея, докато Джъстин не изпускаше от очи огледалцето за обратно виждане. Една бяла тойота неотклонно ги следваше, разстоянието до тяхната кола никога не надвишаваше три-четири автомобилни дължини…

Все още не беше обезпокоена. Същата кола беше забелязала точно зад себе си на няколко от големите кръстовища, вероятно беше една, от хилядите, които пълзяха като мравки из улиците на огромния град.

Все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо отличава тази тойота от останалите й посестрими. Не се ли превръщам в параноик, запита се тя. Но дори и да е така, параноята ми не е резултат от чувство за вина, а от целия ми досегашен живот… Добре де, защо трябва да бъда нервна , укори се тя и отново погледна в огледалцето. Ник има работа с толкова опасни хора, че аз не би трябвало дори носа си да показвам без поне двама телохранители… Всъщност Никълъс на няколко пъти беше повдигал този въпрос. Но тя винаги отказваше. Нямаше никакво желание да бъде наблюдавана, особено пък от непознати хора. Все пак се научи да хвърля по някои поглед зад гърба си, особено когато се налагаше да ходи в Токио. И вероятно затова забеляза бялата тойота.