Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

После чуха, или по-точно усетиха, с тъпанчетата на ушите си някаква вибрация, която ставаше все по-силна, а може би просто по-отчетлива… Ритъмът и неусетно се променяше, двамата останаха с чувството, че тя ръководи тласъците на кръвта в артериите им…

Челесте потисна писък на ужас.

Пред очите им бавно, сякаш от нищото, изплува странен мост. Изглеждаше изграден изцяло от човешки кости, които бледо проблясваха в мрака. Някои от тях бяха червеникави, сякаш наскоро отделени от плътта… Мостът висеше в празно пространство, свързваше двете части на непрогледния мрак.

Челесте, захапала юмрук да не изкрещи, инстинктивно се обърна да побегне, но Никълъс я задържа.

— Това място ми е познато — дрезгаво прошепна той.

— Боли ме главата — оплака се тя. — Трудно ми е да дишам, сякаш се намирам под вода…

Никълъс замръзна на място и се концентрира. След миг в главата на Челесте нещо пропука, душата й се изпълни с облекчение. Имаше чувството, че наднича от вратата на самотна, затрупана от снега хижа и открива, че навън вече властва пролетта… Съзнанието й бавно започна да се прояснява. Понечи да го попита какво става, но той я дръпна напред, към началото на зловещия мост.

Гледката съвсем не беше от най-приятните. Застанали само на метър от това странно съоръжение, те ясно видяха, че то наистина е направено от човешки кости, при това беше невероятно тясно… Ако искаха да го прекосят, можеха да сторят това само един по един, като при това трябваше да внимават за „парапетите“, състоящи се от извити навътре, остри като бръснач човешки ребра…

Изглежда заваля, или поне така им се стори. Звуците на падащи водни капки се появиха отнякъде, прекосиха пространството, което се покриваше от слуха им, после бавно заглъхнаха. Но те не усетиха абсолютно нищо.

— Къде се намираме? — попита Челесте. — Може би халюцинираме или сънуваме…

— Нито едното, нито другото — отвърна Никълъс.

— Но тогава… — тя тръсна глава: — Отказвам да вярвам, че този мост от човешки кости съществува в действителност!

— Изглежда напълно реален — стисна ръката й Никълъс. — Което не означава, че няма да изчезне всеки миг… Помните ли миризмата, която усетихме на влизане? Получава се, когато гори една особена гъба — Agaricus muscarius.

— Като пейот 4 4 Вид южноамерикански кактус с подчертан наркотичен ефект. — Б.пр. , така ли? — попита тя. — Значи наистина халюцинираме!

— Не — поклати глава Никълъс. — Употребата на халюциногени е обикновена фалшификация, те не могат да внушат мистиката и чистия транс, в които човек изпада по заповед на собствената си воля… — дръпна я след себе си и стъпи на призрачния мост. — Тази гъба се използва при особени ритуали. Помага на магьосника да концентрира своите необичайни способности, позволява му да създава картини, които съществуват реално, но твърде рядко могат да бъдат видени…

„Настилката“ на моста беше широка едва девет кокала, а стената от закривени остри като бръснач ребра — наистина страховита. Той ясно усети страха й, превърнал се в почти триизмерна фигура, която тежко дишаше във врата му. Даде си сметка, че именно този страх може да ги погуби. Затова трябва да отвлече вниманието й в друга посока, да я накара да забрави ужаса…

— Челесте — меко промълви той. — Наистина зная къде се намираме… Това е мостът Канфа — средата на Вселената. Тук се срещат небето и земята, тук се сблъскват животът и смъртта…

Говореше, без да престава да се движи напред, ръката му внимателно я придържаше.

— На Канфа времето спира своя ход, или по-скоро не действа по обичайния си начин… Не се измерва в секунди и минути, не се движи в една-единствена посока…

Още една стъпка напред, после тя се олюля и тихо възкликна. Бузата и мина на милиметър от наточеното като бръснач ребро. Никълъс се извърна и здраво стисна ръката й.

— Тук времето тече във всички посоки едновременно, те често се преплитат и звучат като ехо от миналото, настоящето и бъдещето… Бавно и неусетно престава да бъде точното измерение, което сме свикнали да възприемаме, безвъзвратно потъва в океана на Вечността…

Продължаваше да върви напред, но още по-внимателно. По-скоро почувства, отколкото видя как главата й се извръща встрани, към пространството отвъд извитите ребра.

— Не гледай надолу — посъветва я той. — Канфа е висок колкото са високи телата на сто мъже, наредени едно над друго. Под него лежи това, което християните наричат ад, а свещенослужителите на Тао-тао — с друго, далеч по-древно име…