Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Преследвачът ги заведе отново на площад Сан Марко, вече задръстен от туристи и деца, които тичаха с шепи трохи към тромавите гълъби. Хлътна в пасажа, който започваше вдясно от Торе дел Оролоджо — Часовниковата кула в северния край на площада, после пое сред тълпите, задръстили тесните улички на Мерсерията. Оттук до моста Риалто се простираше търговската част на Венеция, някогашен център за продажба на фини, известни в целия свят, тъкани и дрехи. Днес районът беше задръстен от ресторанти, кафенета и най-различни магазинчета.

В сравнение с ярко осветения площад, тук беше сумрачно и някак тайнствено. Дори бутиците на водещи в света модни дизайнери като Джан Франко Фере и Франко Дзанкан изглеждаха някак древни, лишени от докосването на времето…

Преследвачът спря пред някакъв антикварен магазин и поведе разговор със съдържателката, облегната на рамката на вратата. Никълъс хвана Челесте за ръката и бързо я дръпна в първия изпречил се насреща им бутик. Оказа се магазинче на венецианската модна къща „Роберта ди Камерно“. Побутна Челесте към роклите от фина вълна, оцветени в типичните за този град морскосиньо и небесно лилаво, той самият внимателно надникна през витрината.

— Спря да провери дали не го следят — прошепна в ухото й той. — Наистина си го бива…

Безупречно облечената продавачка положи огромни усилия, за да накара Челесте да пробва някоя от изложените дрехи.

— Запомнихте ли го? — попита тя.

— Не мога да видя лицето му — поклати глава Никълъс, докато тя любезно отпращаше продавачката. — Вървим след него, а той използва всяко възможно прикритие…

После бавно започна да се вглъбява в себе си, скоро усети мекото пулсиране на „кокоро“ — центъра на света, сърцевината на Вселената…

— Трябва да видим това лице, ще ни бъде от полза да го видим… — шепнеха устните му, тихо и сякаш несъзнателно.

Внезапен порив на вятъра повдигна полите на шлифера на преследвача, вдигна шапката от главата му и тя се затъркаля по каменната настилка на улицата.

И лицето се появи — ясно и добре очертано, въпреки разсеяната светлина в тесния пасаж. Беше загоряло лице на човек от Изтока. Решително не беше японец — острите му черти бяха някак смекчени, вероятно от присъствието на кхмерска, бирманска или тибетска кръв… Устните му бяха добре очертани, с решителна извивка и малка бенка в ъгъла. Лице, което лесно се запомняше, поне от човек като Никълъс…

Без да проявява някаква изненада или колебание, преследвачът се наведе да вдигне шапката си. За частица от секундата Никълъс зърна твърдите мускули на ръката и рамото му, стегнатите бедра и корем без капчица излишна тлъстина, спокойното лице, по което не се изписа абсолютно никакво усилие. После шапката отново кацна на главата му, лицето се скри в сянката на периферията.

— Хайде!

Преследвачът тръгна напред, пробивайки си път в навалицата. Проследиха го до края на уличката, изчакаха го да свие зад ъгъла. Когато стигнаха там и внимателно надникнаха вляво от себе си, пред очите им се появи малък двор, покрит с каменни плочи и разкошни бугенвилии в пръстени саксии. В дъното зееше отворената врата на някакъв ресторант. Влязоха в помещението, обзаведено като първокласен вагон-ресторант. Лявата му част беше заета от блестящ махагонов бар, вдясно имаше три дискретни сепарета.

— Тук има и друг изход! — напрегнато прошепна той.

Забързано прекосиха тесен коридор, озоваха се в малък, тапициран с кадифе вестибюл, от който се излизаше на друга улица.

— Натам! — махна с ръка Никълъс и двамата хукнаха по паважа.

— Господи, имам чувството, че този човек се е насочил към Риалто — задъхано промълви Челесте. — Това прави задачата ни изключително трудна, тъй като около моста винаги гъмжи от народ…

Предчувствието й се оказа вярно. След няколко минути изскочиха на кея пред прочутото покрито съоръжение, което до средата на XIX век е било единственият мост през Канале Гранде. Сергии и миниатюрни магазинчета бяха наблъскани от двете страни на тясното, покрито с каменни плочи платно, чуждестранните стоки и непознатите езици го караха да прилича повече на арабски „сук“, отколкото на европейски търговски център.

В далечината се мярна фигурата на преследвача, Никълъс се затича следван по петите от Челесте. Стигнаха каменния пристан точно навреме, за да видят как техният човек се изправя на спирката и се готви да скочи на борда на водния трамвай номер по линията за Арсенала, който бавно прилепяше корпус до стената.