Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Спуснаха се в мазето на една от старите спомагателни сгради, вътре миришеше на урина и мухъл. В дъното на просторното помещение, служило някога за парно отопление, имаше стара, полуизгнила дървена врата. Челесте я бутна и в носа на Никълъс нахлу миризмата на близкия канал. В здрача цвъртяха плъхове, проблясваха злобни рубинени очички.

Стъпките им отекваха сред каменните стени, очевидно бяха попаднали в мрежа от подземни тунели.

Челесте потвърди това със своите обяснения:

— Венецианските дожи са били големи параноици — каза тя. — Предполагам, че са станали такива по силата на обстоятелствата… Заповядали прокопаването на тези тунели, за да могат да влизат и излизат в Сан Дзакария, без да се излагат на опасности. Векове по-късно било построено училището, което видяхме. Разбира се, под строгия контрол на монахините от Сан Дзакария, които не искали да се рушат установените традиции…

Въздухът тежеше от влага и столетна история. Никълъс виждаше пред себе си единствено светлия облак от косата на Челесте, който сякаш беше фар, насочващ го навътре в дебрите на Времето.

Тунелът свърши при малка дървена портичка, обкована с желязо. Челесте почука в особен ритъм, вратичката почти моментално се отвори. Тя се плъзна напред и дръпна Никълъс след себе си. Портичката се затръшна зад тях.

Светна фенерче, за миг пред очите му се мерна дребна жена с бяла кордела на монахиня. Челесте започна да говори на бърз венециански диалект, той дори не се опита да чуе думите й, просто защото беше сигурен, че не може да ги разбере. В крайна сметка монахинята кимна с глава, насочи фенерчето към стръмна каменна стълба и им направи знак да я последват.

— Къде сме? — попита той.

— Нали искахте огледало? — обърна се Челесте. — Сега ще го получите.

Изкачиха стълбата, тя пристъпи към прозорец със спуснат сенник и дебело, доста зацапано стъкло. Махна с ръка и каза:

— Ето. Долу е площадът, на който бяхме току-що…

Никълъс напрегна очи и наистина видя покритото с плочи площадче пред входа на църквата-манастир.

— Силата на параноята е била водещ фактор в политиката на Венеция — обади се Челесте. — Непостоянна и променлива, като подвижни пясъци… Част от дожите, за които ви споменах, така и не са успявали да се върнат от вечернята в Сан Дзакария… Убивали ги точно тук, на мястото, което гледате в момента… Жителите на Венеция са се отличавали с особена жестокост по време на бунтове и въстания…

И тук, както навсякъде в този град, светлината се бори с мрака, помисли Никълъс.

После на площадчето се появи фигурата на мъж. Беше облечен като всеки друг, с изключение на старомодната широкопола шапка, която хвърляше дълбока сянка над лицето му. Изправен на прозореца, издигащ се на няколко метра над нивото на площада, Никълъс не можеше да види чертите му.

— Това ли е нашият преследвач? — попита Челесте.

Никълъс внимателно наблюдаваше действията на мъжа, който бавно започна да обикаля площадчето. Ръцете му, опитни и бързи, проверяваха вратите и прозорците на околните сгради. Вършеха работата си така майсторски и така незабележимо, че случаен наблюдател едва ли би обърнал внимание.

— Това е той — кимна Никълъс. — Хайде!

Спуснаха се обратно по каменните стъпала и спряха в мрачното приземно помещение. Никълъс пристъпи към вратата и постави ръка на бравата от ковано желязо. Дойде времето да започнат проследяването на преследвача си.

Напуснаха своето „огледало“, прекосиха обратно тунела до училищния двор и излязоха на каменния кей.

Далеч пред тях се мерна фигурата на мъжа, предпазливо, поела по тесните улички оттатък площада на Сан Дзакария. Действа изключително професионално, отбеляза в себе си Никълъс. Методично и внимателно, нищо не пропуска. Редовно проверяваше пътя зад себе си в стъклата на витрините, веднъж замалко не ги засече, Но Никълъс успя навреме да дръпне Челесте и двамата хлътнаха в някакъв вход.

Постепенно започна да схваща стратегията на съгледвача и това улесняваше проследяването му. До даден етап, разбира се, после щеше да стане изключително трудно… Надяваше се, че мъжът с широкополата шапка скоро, ще си даде сметка за окончателното изгубване на обекта, ще зареже предпазливостта и ще хукне към базата си, за да съобщи неприятната вест. Точно тогава ще трябва да се действа изключително бързо, въздъхна в себе си Никълъс. С малка доза късмет биха могли да не го изпуснат, а едновременно с това да останат незабелязани.