Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Увеличиха скоростта, без да го изпускат от очи. Той се качи на корабчето заедно с шумна тълпа туристи. Успяха да си пробият път сред хората, които чакаха корабчета за други дестинации, скочиха на борда в момента, в който трамвайчето вече се отделяше от кея.

Останаха близо до борда, Никълъс искаше да бъде сигурен, че ще могат да слязат в момента, в който техният човек реши да напусне корабчето. Плъзнаха се край Фондако дей Тедески — огромен дворец със 160 стаи, в който днес се помещаваше Централната поща на Венеция. Фамилията Тедески го беше построила за склад на вносни стоки, едновременно с това са го използвали за хан, в който отсядали търговци от други фамилни.

Придвижваха се към „Волта дей Канал“ — широкия завои на Канале Гранде, който затваряше окръжността му около града. В устието му се издигаха четирите Палаци Мосенито — символ на величието на една от най-старите венециански фамилни, дала на града седем дожи… Челесте му предоставяше тази информация шепнешком, сякаш двамата бяха безгрижни туристи, поели по предварително избран маршрут.

Преследвачът се раздвижи в момента, в който корабчето приближи нос към кея на спирката Сан Анджело, Никълъс и Челесте бързо си пробиха път сред тълпата туристи. Плъзнаха се край още един дворец, изграден в строго съответствие с венецианските традиции, техният човек забързано сви зад ъгъла на Палацо Спинели и пое по тясната уличка вдясно. В дъното имаше друга сграда, по-обикновена от останалите. Мъжът изчезна в една от страничните врати.

Спряха се да изчакат. Секундите бавно се точеха, Челесте ставаше все по-нервна. Фасадата на къщата беше тухлена, покрита с традиционната венецианска замазка, която проблясваше с червеникавите си оттенъци. Никълъс най-сетне се размърда и й направи знак да го последва. Внимателно се приближиха към вратата, той се наведе към ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Какво ли ги чака? Пое си дълбоко дъх и решително натисна бравата.

Озоваха се в малък вътрешен двор с розови храсти и стара върба с напукан, наподобяващ мраморна колона ствол. От ъгъла съсредоточено ги наблюдаваше лъв от истрийски гранит.

Нещо над тях прошумоля, Никълъс рязко вдигна глава. Видя широка веранда, копне на онези, които опасваха Двореца на дожите. Външната стълба от напукан веронски мрамор водеше към поредицата арки, изографисани с византийски стенописи. „Пиано нобиле“ — стажът на благородниците, сякаш висеше между небето и земята — лек, изящен, ефирен, подпрян на стройни колони във византийски стил.

Внимателно изкачиха мраморните стъпала. Подът на верандата беше покрит със стари плочки в наситен жълто-оранжев цвят, който недвусмислено напомняха за някогашните собственици на този дворец — византийски търговци. Вътрешната стена беше боядисана в топъл кафеникав цвят, спираловидните носещи колони от външната страна бяха тъмнозелени.

Огледаха се, но не видяха никого. Челесте стоеше много близо до него, потръпвалото й тяло излъчваше топлина. Спряха пред средната част на верандата, напълно лишена от врати и прозорци. Това беше нещо необичайно за дворец, построен във византийско-венециански стил.

Продължиха нататък. Листата на дърветата оттатък спираловидните колони тежко се раздвижиха, небето се заоблачи. Верандата се изпълни със странна фосфоресцираща светлина, под която предметите оставаха без сянка и човек неволно губеше ориентация.

Стигнаха завоя, между фасадите на съседните сгради проблесна водата на тесен канал. Цветът й беше тъмносив и сякаш поглъщаше светлината на късния следобед. До ушите им долетя приглушеното боботене на невидима моторница, после бързо заглъхна.

Спряха пред тежка дъбова врата с пиринчена, по-зеленяла от влагата обковка. Тя беше единственият отвор в стената, от тази страна също липсваха прозорци.

Много любопитно, каза си Никълъс и посегна към бравата.

— Чакайте! — напрегнато прошепна Челесте и дръпна ръката му. — Аз не искам да влизам там!

— Налага се — отвърна Никълъс. — Трябва да разберем кой ни следи!

Тя се вкопчи в лакътя му, тялото й видимо потръпваше.

— Има и други начини! Страх ме е!

— Ето, хванете се за ръката ми…

Тя се подчини, той бавно завъртя топката и бутна вратата навътре. Пристъпиха прага, безшумни като призраци.

Озоваха се в непрогледен мрак, въздухът беше напоен с миризмата на пепел и още нещо — тежко, сладникаво-горчиво, което Челесте не беше в състояние да определи: Отдалечиха се на няколко крачки от вратата с чувството, че са извървели километри… Изгубиха усещането, че се намират в покрито помещение, че са вътре … Нещо прошумоля, сякаш студен вятър полъхна над гола и мрачна прерия… Изпитаха остър пристъп на световъртеж.