Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Към масата пристъпи келнер с безжичен телефон в ръка.

— Търсят ви, госпожо Линеър — поклони се той.

В един кратък миг тя замръзна на мястото си, сигурна че Никълъс все пак е успял да я открие. Вероятно с помощта на Нанги. В стомаха й се настани топка лед, стана й трудно да диша.

— Госпожо Линеър?

Тя кимна с глава, възнагради човека е подобие на усмивка и пое апарата в ръка.

— Ало?

— Джъстин, обажда се Нанги.

— Добро утро — промълви тя, в душата й нахлу облекчението.

— По-добре ли се чувстваш? Добре ли премина срещата ти с Милар-сан?

— Да, много добре — отвърна тя, давайки си сметка за факта, че Нанги и Никълъс са близки приятели. Но Нанги не беше танжин, нямаше начин да разгадае какво вълнува душата и, особено пък по телефона. — Беше прекрасно да се видя със стар приятел от Щатите…

— Мога да си представя това — отвърна Нанги. — Макар Токио да е сърцето на Япония, аз често страдам за родното си място… Няма нищо по-естествено от това.

— Благодаря за вниманието, Нанги-сан.

— Вероятно скоро ще можем да се видим — с някаква меланхолия промълви той. — Все още не зная кога ще се върне Никълъс.

— Ти свърза ли се с него? — попита тя и веднага разбра, че е допуснала грешка.

— А ти? — учуди се той. — Още снощи помолих Ито-сан да остави номера му на администрацията в хотела.

Дали наистина беше получила послание от омразната асистентка на Никълъс, учуди се в себе си тя. Не помнеше нищо, отчаяно се опитваше да измисли някаква убедителна лъжа.

— Да, получих го — отвърна. — Звънях няколко пъти, но никой не отговаряше…

— Това не ме учудва — отвърна Нанги. — Аз също не успях да се свържа с него. Ще трябва да бъдем настоятелни…

— Да, разбира се…

— Обади ми се, когато искаш, Джъстин-сан.

— Непременно, Нанги-сан. Благодаря.

Прекъсна разговора с нескрито облекчение. Никак не искаше да лъже този човек, но какво друго можеше да стори? Забеляза, че слушалката беше овлажняла от здравото й стискане.

Рик скоро се появи, на лицето му грееше доволна усмивка.

— Всичко е наред — обяви той и се отпусна на стола си. — Довечера заминаваме. Това ти дава възможност да ме поразведеш из града, нали все пак съм турист?

— Няма да стане — поклати глава Джъстин. — Направо ми се повдига от Токио. По-добре да отидем някъде из провинцията, наоколо има чудесни местности… Освен това ще трябва да върна колата у дома…

За известно време се храниха в мълчание, Джъстин беше убедена, че отдавна не е имала толкова приятна закуска.

Напълниха за втори път чашите си с кафе, Рик захапа втора филия с масло и конфитюр. След което започнаха да обсъждат новия си живот.

— Къде предпочиташ да се установиш? — попита той. — В Манхатън или някъде по-настрана, например в Лонг Айлънд?

Джъстин се замисли.

— От това, което чувам напоследък, стигам до заключението, че Манхатън трябва да отпадне — поклати глава тя, очите й потъмняха. — Но същото се отнася и за Лонг Айлънд… — спомените за къщата в Уест Бей Бридж и за щастливите години с Никълъс там все още бяха прекалено силни. — Какво ще кажеш за Кънектикът?

— Идеята не е лоша — кимна Рик и отпи глътка кафе. — Един от висшите чиновници на агенцията живее в Дариън, мястото е чудесно… — на лицето му грейна широка усмивка: — Така ще се отървем от досадните данъци на нюйоркската управа!

— Значи нямаш нищо против да изоставиш апартамента си? — попита тя, спомнила си, че Рик има едно просторно жилище на Пето Авеню.

— Нищо — тръсна глава той. — И без това го иска бившата ми жена, постоянно ми досажда за него… — избърса устни и добави: — Един Господ знае защо иска да живее в Манхатън… Там човек вече не може да мръдне, без да препаше през кръста си патлак 45-и калибър… — сви рамене: — При всички случаи това ще опрости нещата… Мога да й продам апартамента и така ще й затворя устата завинаги… Защото едва ли може да ми го изплати…

— Сигурен ли си, че искаш да се разделиш с него?

— Ама ти шегуваш ли се? — вдигна глава той. — Изгарям от нетърпение и веднага след като се приберем, тръгваме на лов за нашия нов дом!

Това прозвуча толкова добре, че очите на Джъстин неволно се насълзиха. На лов за нов дом в Дариън, Америка! У дома, Господи! Прекалено хубаво, за да бъде вярно!

Рик взе ръцете й, наведе се през масата и целуна влажните и клепачи.

— Край на болката, скъпа — прошепна той. — Това ти го обещавам! — устните му се впиха в нейните, задушавайки зараждащото се в гърдите й стенание.