Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Искам да съм сигурен, че никой не ни следи — отвърна той.

Тя проследи погледа му, закован в огледалото на стената зад гърба на възрастната собственичка на пекарната със зачервени страни и приятелска дума за всеки от редовните си посетители.

— Какво видяхте?

— Може би нищо — промърмори той и посочи на приближилата се към тях жена огромен плосък хляб, обсипан с маслини и розмарин. Показа й с пръсти колко филии да отреже, но очите му продължаваха да прескачат към огледалото. — А може би нещо…

— Започна ли се вече? — прошепна тя и на лицето й се изписа страх, примесен с дълбоко вълнение.

Никълъс извади от джоба си една банкнота, пое книжната кесия и рестото си, после се насочи към вратата.

— Останете тук — тихо нареди той. — Изчакайте пет минути, после се върнете там, откъдето тръгнахме.

— Не — тръсна глава Челесте. — Идвам с вас!

— Нямате нищо общо с тази история — погледна я с тежък поглед Никълъс.

— Напротив, имам! Помните, че ви споменах за „гири“, нали? Имам дълг към Оками-сан… Освен това този, който е тръгнал по дирите му, положително отдавна знае за мен… Затова е по-безопасно да бъда край вас.

На тези аргументи Никълъс нямаше какво да отговори. Освен това беше сигурен, че тази жена едва ли ще си остане у дома, докато бурята отмине… Реши да премълчи, но плановете му трябваше да претърпят лека промяна.

Излязоха на улицата и поеха в посоката, обратна на Канале Гранде. Тесните улички периодично се задръстваха от забързани хора, после внезапно опустяваха.

През цялото време Никълъс прибягваше до дебелите армирани стъкла на витрините, за да наблюдава пространството непосредствено зад тях.

— Какво видяхте? — попита Челесте.

— В момента не се тревожа точно от това, което виждам — поясни той. — Тревожа се от това, което усещам . А то ми казва, че някой ни държи под постоянно наблюдение!

Прекосиха тясно мостче и свърнаха наляво в поредната уличка.

— Значи наистина се започва — констатира тя. — Какво ще правим сега?

— Ще оставим нашия човек да продължи с проследяването.

— Защо?

— Защото колкото по-дълго време ни следят, толкова по-големи са шансовете ни да ги засечем — поясни той. — И аз възнамерявам да сторя точно това… — стисна ръката й и попита: — Готова ли сте да се изправите очи в очи с врага?

Тя леко се усмихна:

— Това е най-силното ми желание, особено при създалите се обстоятелства!

— Докопахме се до нещо! — извика Лилехамър и със залитане се насочи към дъното на салона. В ръката си стискаше няколко листа факсова хартия, току-що получени в самолета на военновъздушните сили.

— Вероятно за обезобразеното момиче — промърмори Кроукър, остави чашата с кафе на масичката до себе си, но продължаваше да я стиска между пръстите си.

— Точно така — размаха факсовете Лилехамър. — Имала е мост… необичайна зъбна протеза… Два от постоянните й зъби отказали да поникнат и на тяхно място била поставена протезата… Още като дете, веднага след падането на млечните и зъби…

— Значи е била зъбла, а?

Лилехамър се усмихна, ситните белези се пръснаха като мрежа около устата му. Оттатък илюминаторите развяваха криле сиви буреносни облаци, самолетът продължаваше да набира височина, за да се измъкне от бурята, обхванала въздушното пространство над централната част на Минесота. Корпусът все още се тресеше от ураганния вятър, но вече се измъкваха и на изток се виждаше синьо небе.

— Това се случва толкова рядко, че компютрите изплюха името й за броени секунди — поясни Лилехамър. — Казва се Вирджиния Морис.

Какви ли ще са тези компютри, мълчаливо се учуди Кроукър. За по-малко от дванадесет часа бяха открили жертва на неизвестен насилник, при това по ортодонтични данни! Навремето той също беше работил с компютри, но паметта им беше далеч по-ограничена. Дори последните модели, предоставени единствено на ФБР… Може би просто не са му осигурявали достъп до тези, с които работеше Лилехамър…

Очите му замислено следяха бялата пелена зад прозорчето, тялото му усещаше вибрациите на корпуса.

— Вероятно именно с нея Доминик е нарушавал правилата на ФПЗС — промърмори той.

— Така изглежда — кимна агентът. — Тя е от Куинс, някогашната му империя. Говорих с федералните власти, не знаят нищо за нея, разполагат с данни единствено за делата, които са водили срещу Голдони. Но аз съм убеден, че се познават именно оттам. Доминик е от хората, които не изтрайват без жени повече от едно денонощие!