Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— В магнит ли?

— Да. Или в жив щит, наречете го както искате… Целта ми е да отвлека вниманието на убиеца от вас и да го насоча към себе си…

— Ще направя каквото мога — отвърна на въпроса Никълъс.

— Сигурна съм в това — кимна Челесте. — Снощи, след като си тръгнахте, ние с Оками-сан дълго си говорихме… Но исках да го чуя и от вас… — погледна към сините води на лагуната, после добави: — Трябва да ви разкажа за тричленния съвет на Кайшо, тъй като един от тези хора е наредил убийството на Оками-сан…

— Същият, който според Оками иска да превърне „Годайшу“ в международна престъпна организация? — попита Никълъс.

Челесте кимна с глава.

— В съвета влизат оябуните на трите най-големи фамилии Якудза. Това са Тецуо Акинага, Акира Чоса и Томоо Козо — в ръцете й се появиха снимки на главатарите. — Всеки един от тях трябва да бъде считан за виновен, докато вие не докажете противното. Съветвам ви да не се доверявате на никого, тъй като един от тях е предал не само Оками-сан, но и неговата кауза…

Никълъс взе снимките и запечата лицата в съзнанието си.

— Оками-сан не е ваш любовник, но положително ви е скъп — отбеляза той. — Преди малко споменахте, че напрежението на живота, който води, със сигурност би убило всеки обикновен човек…

— Точно така.

— Въпреки че е надхвърлил деветдесетте…

Тя рязко се изправи.

— Студено ми е, нека се поразходим.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и без да дочака съгласието му, тръгна по тясната уличка. Гълъбите се вдигаха и кацаха на вълни като крилото на една-единствена гигантска птица. Собственици на лодки под наем деряха гърла и предлагаха безплатно пътуване до остров Мурано за задължителната обиколка на прочутите стъкларски работилници. Във въздуха се носеше гърленото боботене на дизелови мотори, раздирано от писъците на гладни гларуси, които летяха с бръснещ полет над главите на ранобудните туристи.

— Ще споделя с вас една тайна, която не знаят дори членовете на Съвета — промълви Челесте. — Кайшо обладава умението на „корьоку“…

Тайнствената дума прониза съзнанието на Никълъс. „Корьоку“ — Силата на Просветлението!

— Нима Оками го владее? — попита на глас той.

— Благодарение на него е успял да оцелее до тази възраст — кимна Челесте. — Това дава отговори на много въпроси, нали? Прехвърля деветдесетте, а притежава силата и енергията на петдесетгодишен мъж!

Никълъс усети как сърцето му се качва в гърлото, отвори уста и напълни дробовете си с въздух. Умът му бясно препускаше. „Корьоку“ — вълшебният ключ към „Шукен“! Ако Оками действително обладава Силата на Просветлението, той положително ще каже дали и Никълъс може да стигне до нея! И може би най-сетне ще се сбъдне мечтата на живота му — да открие изгубената тайна на своите деди, да намери точната комбинация между Акшара и Кшира — Светлината и Мрака — двете полукълба на великото изкуство Тао-тао!

Ако успее да запази живота на Оками, разбира се.

— Най-накрая успях да ви стресна — усмихна се Челесте.

— Страхувам се, че наистина е така — призна Никълъс.

Тя рязко се обърна, очите й пробягаха по лицето му.

— Той не иска това от вас! Не желае да се излагате на опасност!

— Вече е твърде късно — поклати глава Никълъс.

— Какво искате да кажете? — любопитно вдигна глава тя. — Аз съм напълно съгласна с него…

— Продължавайте да вървите, може и малко по-бързичко — отвърна Никълъс и я насочи в една от тесните странични улички. Вече беше достатъчно късно, всички магазини бяха отворени, по каменната настилка бързаха отиващи на работа местни жители. Това беше любопитна гледка, Никълъс не можеше да повярва, че някой в този вълшебен град може да ходи на работа… Разбира се, под своите съкровища Венеция си оставаше един обикновен град, като хиляди подобни по света.

— Вече нито аз, нито Оками имаме избор — промълви той. — Обречени сме да извървим този път докрай. А вие трябва да приемете всичко онова, което предстои да се случи…

— Карма — иронично подхвърли тя. — Това е съдбата ви.

— Вижте какво, Челесте — погледна я в очите той. — Кармата съществува само когато човек вярва в нея.

— Като „гири“, нали? — попита тя и се усмихна на изненаданото му лице. — Да, аз зная какво значи дълг… Как човек никога не може изцяло да го изплати…

Той мълчаливо я дръпна в една малка пекарница, двамата се изправиха пред стъклена витрина, отрупана с пресен хляб и малки кифлички.

— Гладен ли сте? — учудено го изгледа Челесте. — Нали току-що закусвахме?