Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Поздрави едрия здравеняк, човекът любезно се усмихна, кимна с глава и продължи напред, без да прекъсва арията си. Страстният му глас кънтеше между високите стени на величествените палати.

Никълъс сви зад ъгъла, прекоси откритото пространство на гранитния кей и се изправи над водата на Канале Гранде. Лагуната се къпеше в първите лъчи на изгряващото слънце, небето и околните сгради искряха в златни отблясъци, суша и вода се сливаха в едно…

Пристанът Рива де ла Скиавони се изпълни с деца, които шумно скачаха в корабчетата трамваи, за да отидат на училище. Площадът закънтя от звънките им гласчета, сред тях се виждаха невъзмутимите лица на подранили работници, забили нос в своите вестници.

Туристи почти липсваха. По всяка вероятност повече от тях току-що бяха станали от леглото и чакаха своето капучино с чинийка кроасани. Никълъс бавно се насочи към пристана. Вдясно от него остана статуята на свети Теодор, а вляво — прочутият крилат лъв. Струваше му се напълно в реда на нещата, че венецианските дожи бяха избрали именно това митично създание за символ на своя град.

Погълна остатъка от кифлата, допи кафето и бавно съзна, че колкото повече стои тук, толкова по-ясно разбира, че Венеция действително е един град-държава в съвременен вариант. Жителите му действително са италианци, но приликите с останалата част на страната свършват дотук. В много области на Италия се говори на диалект, както това става тук, във Венеция. Но никъде мисленето на хората не е толкова различно, толкова самобитно. Тези люде просто живеят по различен начин, свой и неповторим. Начин, който особено много допадаше на Никълъс.

Приближи се до статуята на крилатия лъв и забеляза, че на каменния постамент седи жена с късо кожено палто. Първата вълна ученици вече отплува по водите на Канале Гранде, пристанът опустя.

Жената беше красива и привлекателна. Лицето й беше типично средиземноморско — с издължен нос и чувствени устни, загатващи за вековната смесица на финикийска и римска кръв. Гъстата червеникава коса стигаше до раменете й, кожата й беше с цвят на северноафриканска пустиня… Никълъс вече беше достатъчно близо, за да различи и цвета на очите й — наситен аквамарин. Продълговатото й лице, далеч от съвършенството, а дори и от законите на симетрията, излъчваше невероятна привлекателност, човек неволно задържаше дъха си пред неговото обаяние. Седеше със свити колене, в ръката си държеше шоколадов сладкиш, зъбите й се забиваха в него с нескрито удоволствие.

Вдигна глава, когато сянката на Никълъс падна върху ръцете й, синевата в очите й стана прозрачна под лъчите на утринното слънце. Никълъс я позна по великолепната усмивка — широка, ослепителна и едновременно с това малко загадъчна.

— Бихте ли се отместили мъничко? — попита на английски тя, в ъгълчетата на устата й бяха полепнали шоколадови трошици. Говореше правилно, но лекият акцент намекваше, че това не е майчиният й език. — Наслаждавам се на гледката…

Никълъс седна на камъка до нея.

— Чаках ви — каза жената.

— Надявам се, че не е било прекалено дълго — отвърна той. — Приятно съм изненадан да ви видя без маска…

Тя се усмихна и отхапа нов залък от сладкиша.

— Денят на Вси светии отмина. Слънцето изгря и вече сме това, което винаги сме били…

— Дори Микио Оками?

— Оками-сан води невероятно напрегнат живот — стрелна го с поглед тя. — Много хора на негово място не биха издържали…

Никълъс мълчаливо разтърка ръцете си, изтръпнали от хладната утринна влага.

— Вие ще му помогнете, нали?

— Какво общо има той с Доминик Голдони — най-влиятелния бос на американската мафия?

— Прави опит да се спаси — отвърна тя, после подхвърли: — А вие какво друго знаете за Голдони?

— Какво друго трябва да знам?

— Ами преди всичко, че е бил наполовина венецианец — отвърна с тъжна усмивка тя. — И това го е правело уникален сред останалите босове на мафията, всички без изключение сицилианци… Освен това неговите възгледи са били далеч по-широки, ясно е разбирал, че времето на хора като Сам Джанкана е безвъзвратно отминало и е имал нови планове за бъдещето на своята организация… Широките му връзки в Америка бяха жизнено необходими на Оками-сан за борбата срещу „Годайшу“… — ясните й очи се заковаха върху лицето му: — Означава ли това, че вие няма да помогнете на Оками-сан?

В гласа й прозвуча дълбока загриженост.

— Я ми кажете — погледна я Никълъс, — знаете ли самоличността на провидението, създало връзката между Якудза и американската мафия?