Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

До Дук отпусна глава и се разрида. За пръв път в живота си бе докоснат от любовта. Страданието му беше непоносимо, даде си клетва никога повече да не позволява това…

Ръката на рамото му беше силна и някак успокоителна.

— Точно така, млади братко — прошепна Ао. — Трябва да превърнеш сърцето си в камък, защото ти предстои труден и опасен живот.

Приклекнал на брега на планинския ручей, До Дук по-скоро усети, отколкото чу думите му. Бавно и незабележимо те запълниха празнотата около него, отново изпита чувството на покой, което намираше само на дъното на басейна в имението на французина.

Когато най-сетне отново вдигна глава, нощта вече си отиваше. Беше настъпил онзи странен час преди изгрев-слънце, в който всичко изглежда монотонно сиво, природата сякаш е замряла…

— Цяла нощ сме били тук? — учуди се той.

— Времето няма никакво значение — отвърна Ао. — Можеш да го забравиш.

— Но какво стана? — погледна го До Дук. — Нима всичко беше сън? Черният леопард, змията, призракът на мама…

— Всичко е заради Нго-мей-юхт — Лунния полумесец — усмихна се възрастният мъж. — Сега ме слушай внимателно, искам да ти разкажа за танца Паау…

— Някога, преди много години, по време на разцвета на цивилизацията на нунгите, някои от нашите градове-държави имали за свой символ черния леопард… Нунгите го наричали Паау и вярвали, че е божество. Но сред тях имало хора, които ламтели за властта на боговете и решили да заловят Паау. Сторили го много хладнокръвно, с голяма смелост в сърцата… Изкопали дълбока яма и звярът попаднал в капана им…

Ао имаше способността да говори просто, но омайващо. Гласът му сякаш правеше черна магия, околният въздух се наелектризираше…

— Веднага му счупили краката, за да не може да избяга… Не посмели да го сложат в клетка. Били и зли, и безскрупулни, но все пак се страхували от гнева на боговете. Пречупвайки костите на Паау, те вярвали, че духът му ще остане на свобода и по някакъв начин ще се всели в тях… Според тогавашната вяра „душата“ на хора и животни оставала в здравите им кости, след време, с помощта на молитви и особени ритуали, от нея можел да започне нов живот…

— Второто нещо, което направили, било по-просто. Започнали да хранят звяра с труповете на своите врагове. Вярвали, че по този начин ще засилят божествените му способности. След девет дни разрязали гръдния кош на леопарда, строшили ребрата му и измъкнали все още тупкащото му сърце. Изяли го, а после увили голите си тела с топлия му труп, сякаш за да попият кръвта му. Според легендата трупът на Паау започнал да трепери и подскача върху раменете им… Така се родило преданието за танца на Паау…

Утринните изпарения бавно скриха от очите им прозрачните води на планинския ручеи, ромонът заглъхна, джунглата изчезна. Можеха да бъдат навсякъде, сякаш висяха във въздуха, изпаднали в странна безтегловност.

— Ритуалът се превърнал в традиция, властта на тези хора — реална или въображаема, продължавала да расте… Намирали враговете им голи и безпомощни, с пречупени крайници и лице в прахта… Така ги лишавали от сила, правели бягството им невъзможно… — В пъстрите очи на Ао се появи особен блясък.

— Най-важната част на този ритуал обаче била свързана с изтръгването на сърцата. Изваждали ги от гръдния кош на нещастниците и ги пришивали към пъпа им. Вярвали, че по този начин душите им не могат да напуснат тялото в мига на смъртта…

Главата на стареца се извърна встрани, До Дук остана с чувството, че очите му пронизват мъглата на изпаренията около тях, насочват се в друго време, в друг свят…

— Точно на това възнамерявам да те науча — някак глухо прошепна Ао. — Ще овладееш танца Паау, ще се научиш да поглъщаш силата на боговете… Защото именно затова си тук, изминал дългия път от низините… — ръката му рязко се вдигна: — Но първо трябва да си избереш някакво живо същество. То ще бъде твой представител, другар на духа ти. Хайде, избирай!

— Избирам бялата сврака — механично отвърна До Дук, спрял се на първото нещо, което се появи в съзнанието му.

— Бялата сврака значи… — проточи Ао, после заби огнения си поглед в лицето на момчето. — Сигурен ли си?

До Дук кимна с глава. Странно, но наистина беше сигурен. Това се случваше за пръв път в живота му.

— Да бъде — тържествено промълви Ао. — От този момент нататък другар на твоя дух е бялата сврака.

Думите му пронизваха До Дук, тялото му усети почти физическа болка. Очите на стареца се превърнаха в черни дупки, в гладки камъни на дъното на планински поток.