Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Да бъде — повтори той. — Ти ще станеш Нго-мей-юхт и само човек като теб ще бъде в състояние да те разкрие и победи.

— Какво означава това? — попита шепнешком До Дук.

— Ще се превърнеш в друг човек — саркастично се усмихна Ао. — Плаши ли те това? Не? Много добре… Душата ти ще страда от вечна жажда. Скоро, много скоро ще престанеш да се интересуваш от храна и вода…

— А с какво ще поддържам живота си?

— Зависи — с мрачна тържественост отвърна Ао. — Зависи от това, което ще остане от теб, след като се превърнеш в Нго-мей-юхт…

— Но аз ще си остана смъртен…

Ао дълго мълча, после въздъхна и каза:

— Да, получиш ли смъртоносна рана, ти наистина може да умреш… В този смисъл си смъртен. Но като Нго-мей-юхт тялото ти ще притежава забележителна способност за възстановяване.

— И ще бъда близо до безсмъртието, така ли?

Тежките клепачи на Ао почти скриха блестящите пъстри очи.

— В крайна сметка сам ще решиш това — отвърна той, вдигна ръка между двамата, дланта й беше обърната нагоре.

Някъде наблизо пропя птичка, звукът прониза утринните изпарения, блъсна се в стената на джунглата и се върна обратно — рязък и някак недействителен.

Ао чакаше ръката на До Дук да легне върху неговата. Стисна я здраво, цялото тяло на момчето се разтърси. Когато проговори, гласът му беше съвсем различен, идващ от нова, още по-непозната и тайнствена планета.

— Готов ли си да продължиш своето пътешествие от една планета към друга? — попита този глас.

До Дук отвори уста да отговори, но Ао вече поклащаше глава, сякаш доловил мислите, оформящи се в съзнанието на момчето.

Никълъс се събуди от басовото боботене на моторниците по Канале Гранде. Отвори очи, навън все още беше тъмно. Зашляпа бос по плочките и забеляза, че през цепнатините на затворените капаци се процежда онази особена млечна сивота, която предхожда утрото. Бутна ги навън, пред очите му блеснаха мраморните фасади на сградите, окъпани в странна светлина, бледа и разсеяна, която няма име и трудно може да се опише. Във водите на канала се отрази стройното тяло на морска птица, миг по-късно вече го нямаше. Остана само гордата осанка на Санта Мария дела Салуте в далечината.

Влезе в банята да се облекчи, наплиска лицето си със студена вода, после се облече и излезе. Не знаеше къде отива, единственото му желание беше да върви по улиците и да диша въздуха на този невероятен, покрит с паяжината на златно було град.

Откъм лагуната подухна хаплив ветрец, той вдигна яката на велуреното си сако. Прекоси малък площад и пое по тясна уличка с многобройни магазинчета. Беше пуста, повечето от тях бяха все още затворени. Обонянието го заведе при малка пекарница, от която излезе с картонена чашка кафе и великолепна на вкус кифличка. Задъвка с видима наслада, прекоси малкото мостче и се насочи към площад Сан Марко.

За момент се спря в средата на мостчето и погледна към разиграните води на канала. Товарните лодки леко се поклащаха, завързани с къси въжета пред пристаните на своите собственици.

Прекоси още две мостчета, без да види жива душа, после закрачи под сводестата галерия, от която се излизаше на площада. Пред него се издигаше Дворецът на дожите, вляво беше внушителната камбанария, която, както векове наред, продължаваше да отмерва часовете с мелодичен звън. Огромното, оградено с магазини и кафенета пространство изглеждаше някак интимно и близко — сякаш човек влизаше в гостната на боговете.

Стъпи на плочите и се насочи към средата на площада. Ята добре охранени гълъби лениво са клатушкаха на късите си крачета в очакване на тълпите туриста, до чиято поява имаше още доста часове.

Изведнъж до ушите му достигна песен. Закова се на място като омагьосан. Във въздуха звучеше „Nessun Dorma“ — прекрасната ария на принца от „Турандот“ на Джакомо Пучини.

„Никой не бива да спи“, пееше свежият тенор, гласът ставаше все по-силен и по-ясен. След миг на площада се появи уличен чистач. В ръцете му ритмично се движеше метла с дълга дръжка, зад гърба му безшумно се търкаляше количка на гумени колела. Отметнал глава назад, човекът пееше с пълен глас, великолепната мелодия изпълваше древния амфитеатър на Площада на дожите. Душата на Никълъс се изпълни с радост, изведнъж му се прииска да благодари на бога, че е жив… Неприятностите, които остави в Токио, бяха забравени, пет пари не даваше за това, което му готви съдбата…